— Какво ще кажеш за другата неделя? — попита Мат и посегна към кафето си.
— Мат, не я насърчавай — посъветва го Уилям. — Ще накара Кърт да те даде под съд, ако не изпълниш обещанието си.
— Абсолютно си прав! — извика Оливия през смях и сложи ръка върху ръката на внучката си. — Хванахме го, нали, Лоръл! — Уилям! — обърна се тя към сина си, — който щеше да се задави от смях. — Няма ли да зададеш на това момче всички нетактични въпроси, които един баща трябва да зададе? Бащата трябва да си отваря очите на четири, когато дъщеря му се жени. Особено за янки.
— Истината е — намеси се Лоръл, преди баща й да успее да каже нещо. — Истината е, че Мат се жени за мен заради къщата, а и като прикритие на истинската си цел да се мъкне подир баба.
Усмивката на баща й бе заменена от искрено удивление.
— Шегуваш се, нали?
— Ни най-малко — отвърна Лоръл и сложи ягоди в крема си. — Мат е луд по баба.
— Лоръл, би трябвало да ми обясниш — започна отново Уилям през смях, само за да каже нещо, защото нямаше никаква идея как да реагира.
— Татко, тя изобщо не се шегува — намеси се Кърт и погледна внимателно сестра си. Сетне погледна Мат, спомнил си своя съквартирант, неговите въпроси и благоговение пред снимката на сестра му. — И значи ти през цялото това време — не довърши въпроса си той.
— Да — отговори Мат и се усмихна към Лоръл. — През цялото това време.
— Аха! И какво излиза! Значи е била една много умело пазена тайна — довърши бащата. — И то от стара хрътка като мен.
Лоръл протегна ръка и го хвана.
— Обиден ли си?
Уилям стисна пръстите й.
— Ни най-малко. Напротив. Нищо не може да ме зарадва повече. Нищо. Работата е там — отпусна той ръката й с усмивка, — че и през ум не ми е минавало, че вие двамата може да се харесате. Доколкото си спомням, ти все използваше едно и също определение, когато ставаше дума за него.
— Непоносим — довърши Лоръл. — И все още мисля, че е такъв.
— Това добавя пипер във връзката — обяви Оливия и стана от масата, което беше знак, че закуската е приключила. — Сюзан бъди така добра и отиди до моята стая мила. Там има един малък медальон в кутията ми за бижута. Златен, с перли.
В мига, в който момичето излезе, Оливия се обърна към Кърт.
— Защо не вземеш да покажеш на този янки как се правят тези работи, а, Кърт?
Кърт стана смутено и започна да чисти някакви невидими прашинки от сакото си.
— Мамо? — намеси се учудено баща му.
— Какво мамо? Мат се въртя тук като муха без глава цяла година. Очаквам Кърт да грабне това момиче за по-малко от половината.
— Мамо! — сложи ръце върху нея успокоително Уилям.
— Бъди доволна и от една победа.
— Да имаш да вземаш. След като приключа с Къртис — продължи невъзмутимо Оливия, — веднага се захващам с теб.
Синът й прие заканата й с въздишка, преди да се обърне към своя син.
— Докато не ни ожени всички, няма да миряса. Мат, има нещо, за което трябва да говоря с теб.
— Страхливец — промърмори Оливия, докато Уилям отвеждаше Мат встрани.
— Това ли искахте, мис Оливия? — попита Сюзан, като й подаде медальона.
— Да, благодаря ти. — Тя се усмихна на момичето и се обърна към Кърт. — Защо не покажеш на Сюзан градината, синко? Ти я харесваш, нали Сюзан?
— Да. — Сюзан сведе смутено поглед към ръцете си, а после вдигна очи и погледна Кърт. — Много я харесвам.
— Ето, виждаш ли, тя харесва градината. Ами какво чакате, тръгвайте! — И без дори да си поеме дъх, се обърна към Лоръл. — А ние с теб ще обсъдим кого ще поканите на сватбата.
— Бабо, обожавам те! — Лоръл я грабна в прегръдката си и силно я притисна към себе си. — Обожавам те.
Оливия се остави на удоволствието да бъде прегръщана от внучката си, преди да я отдръпне от себе си. И по своя особен проницателен начин я огледа.
— Ти си щастлива.
— Да. — Лоръл със смях тръсна косата си. — Ако ме беше попитала преди месец, не, дори преди седмица, дали не бих се оженила за Матю Бейтс, щях да ти кажа — тя спря, заливайки се в смях. — По-добре да не казвам какво щях да ти отговоря.
— Ала ти от самото начало твърдеше, че не го харесваш. Мисля, че добре изиграх картите си.
Оливия я тупна по гърба.
— Ах, хитруша! Същата си като мен!
— Това е най-големия комплимент, който мога да получа.
Оливия пусна медальона в скута си и хвана ръцете на Лоръл.
— Когато обичаме, когато истински обичаме, с цялото си същество, не се даваме лесно. Твоят дядо — тя изведнъж заприлича на младо момиче, — Господи, колко го обичах! Петнадесет години с него не бяха достатъчни. Когато той умря, толкова тъгувах. Много и силно тъгувах. А животът трябва да се живее. Другите след него бяха — Оливия поклати глава и отново се усмихна, — те бяха за забавление. Обичала съм всеки мъж, с когото съм била, но само един ме имаше цялата. Ти ще го разбереш прошепна старата жена. И твоят янки също.