— Да. — Лоръл почувства как очите й се напълниха със сълзи и се замъглиха. — Обичам те, бабо.
— Вие ще бъдете много щастливи, — Оливия стисна ръката на внучката си. — Нищо по-хубаво не мога да ви пожелая. Това е за теб. — Тя вдигна медальона от скута си и го задържа малко в ръката си, докато се стопли. — Твоят дядо ми го подари, когато се сгодихме. Носих го в деня на сватбата си с него. За мен ще бъде голямо удоволствие да си го сложиш, когато се жениш за Матю.
— О, бабо, толкова е красив! — Лоръл взе златния накит, все още топъл, от ръцете на баба си. Беше украсен с малки перли, които блестяха и сякаш дълбоко във вътрешността си синееха. — Не съм те виждала да го носиш.
— Не съм го носила, откакто той умря. Време е да бъде носен отново, и то от булка.
— Благодаря ти. — Лоръл се наведе и целуна Оливия по бузата, сетне отвори дланта си и погледна медальона. Толкова е красив, помисли си тя и ще изглежда още по-красив върху една бяла рокля. Може би дантелена и…
В този миг някакъв спомен мина през главата й и Лоръл притисна челото си с ръка.
— Лорилай!
— Не, няма ми нищо. — Тя погали ръката на баба си. — Добре съм. Просто си спомних нещо. Трябва да се обадя по телефона.
Скочи и влезе в къщата с медальона в ръка. По памет набра номера на Херитидж Оук. Без да откъсва очи от медальона, който беше в ръката й, замислена за другия, който беше в спомена й, тя едва изчака някой да вдигне телефона.
— Бини? — бързо заговори Лоръл. — Обажда се Лоръл Армънд. Тъй като от другата страна нищо не отговориха, тя продължи. — Моля те, Бини, знам че ми се сърдиш, задето те разпитвах. Разбирам те. Извинявай, най-искрено съжалявам, ако съм те притеснила с нещо.
— Не е моя работа да ви се сърдя, госпожице Лоръл — отвърна тихо Бини. — Ала не е моя работа и да отговарям на въпросите ви.
— Моля те, има нещо, което трябва да знам. Може да бъде страшно важно. Медальонът. Медальонът, който Луис даде на Елиз, преди да се оженят. Тя го носеше на сватбата и мисля, че и след това. Спомням си, че винаги беше с него. Златен медальон с перли върху капачето. Спомняш ли си, Бини? Трябва да си спомняш — продължи Лоръл, въпреки че отсреща мълчаха. — Тя държеше снимката на Луис в него.
— Спомням си го.
Нещо, не възбуда, не страх, започна да се надига в гърдите й. Лоръл би го определила като удовлетворение.
— Тя го носеше винаги, нали? Беше много малък и елегантен. Нещо, което можещ да носиш всеки ден и с всякакви дрехи.
— Да, не го сваляше.
Лоръл преглътна и се опита да запази гласа си спокоен.
— Бини, Елиз страхуваше ли се от блатото? — Знаеше отговора, но не можеше да разчита на детските си спомени. Трябваше да го чуе от някой друг. Беше дошло време за голите факти, без значение дали от тях болеше, или не.
— Мина толкова време оттогава.
— Моля те, Бини. Ти я познаваше, ти си живяла с нея.
— Тя не го обичаше — рече равно Бини. — Знаеше легендите и се страхуваше.
— Ала понякога, понякога ходеше там, нали? — прошепна Лоръл.
— Да, понякога ходеше, но само заедно с господин Луис.
— Да, да, точно така. — Лоръл изпусна дълго сдържания въздух. — Само с господин Луис. Благодаря ти, Бини.
След като остави слушалката, тя дълго гледа медальона в ръцете си. Пусна го в джоба си и тръгна да намери Мат.
Той я видя, докато прекосяваше поляната. Прекъсна разговора с баща й и тръгна да я посрещне. Дори от разстояние долови вълнението в очите й.
— Какво има, Лоръл?
Тя обви с ръце шията му и сложи глава на гърдите му. За миг, само за миг имаше нужда от това. От неговата сила и обещание. Борбата, която се водеше в нея, беше приключила. Не се изненада, че все още обича Луис, или поточно Луис, когото бе познавала.
— Мат, къде е парчето от медальона, който намерихме в блатото?
— В лабораторията на полицейския участък. Трябва да направят разни тестове. — Той я отдръпна от себе си, дотолкова, че да вижда лицето й. — Защо?
Лоръл си пое бавно дъх. Сетне го погледна смело право в очите.
— Ще открият, че е лежал в калта и прахта много, много дълго. Цели десет години.
— Десет години — Мат спря насред дума. — Медальонът е на Елиз.
— Да. Спомних си, че съм го виждала да го носи. Току-що се обадих в Херитидж Оук и говорих с Бини. Носела го е всеки ден.