Малко сок, малко мляко, кило масло. Хм, един килограм масло, усмихна се тя. Как се бе случило това? Имаше и зеленчуци за салата. Освен това беше сигурна, че някъде из къщата имаше готварска книга. Щеше да й трябва и тенджера.
Петнадесет минути по-късно Лоръл бе затънала до лакти в продуктите за ястието с риба тон и макарони, което бе избрала от готварската книга. Пишеше, че е елементарно. Ала този, който бе писал готварската книга, не познаваше Лоръл. Тя продължи да чете рецептата, когато телефонът иззвъня.
Сигурно е Мат, помисли си Лоръл, избърса ръце и се запъти към него. Вероятно иска да ме пита дали не бих предпочела да вземе китайска храна от някой ресторант пътьом. Няма да ми се измъкнеш така лесно, Бейтс, подсмихна се тя. Обещавам ти.
— Ало?
— О, Лоръл, слава Богу, че си в къщи.
По гръбнака й премина тръпка на напрежение.
— Мариън! Какво има?
— Лоръл, не знам какво да правя. Не знам на кого да се обадя. Луис.
— Какво се е случило с Луис? Ранен ли е? — попита бързо Лоръл.
— Не. Не знам — гласът прекъсна и Мариън започна да хлипа.
— Успокой се и ми разкажи какво е станало! — Чу дишането й в слушалката.
— Никога досега не съм го виждала такъв. Толкова зле. Цял ден не говори с никого, но това се е случвало и преди. О, Господи, Лоръл — извика Мариън, — положението му се влоши след Ан! Лоръл, — подзе изведнъж делово тя — нуждая се от помощ.
— Аз ще ти помогна — отвърна спокойно Лоръл. — Разкажи ми какво е станало!
— Само преди няколко минути — Лоръл долови, че Мариън постепенно започва да се успокоява. — Лукс изпадна в ярост. Сякаш не виждаше и не чуваше нищо. Говореше за Елиз, после започна да говори за Ан. Не знам, ала мисля, че ги смесва в съзнанието си.
Лоръл стисна устни. Трябва да бъда спокойна, каза си тя.
— Къде е сега?
— Заключи се в стаята си. Беснее вътре, чувам го, че троши мебели. Не ме пуска да вляза!
— Мариън, повикай лекар.
— О, мила, нима мислиш, че не съм опитвала преди? Той не иска да види никой, не пуска никой и изглежда като луд. Моля те, ела. Винаги си била наша приятелка. Луис беше толкова близък с теб преди. Преди всичко това да се случи. Може би ще можеш да го успокоиш и тогава, само ако мога да разбера какво да правя той ще получи помощ — довърши тя почти шепнешком. — Моля те, Лоръл, не мога да го показвам на непознати хора в това състояние. Вече не знам на кого да вярвам.
— Добре, Мариън. — Тя си представи Луис, заключен в стаята си, на ръба на лудостта. — Ще дойда колкото мога по-бързо.
— Лоръл, като приятелка, нали, не като репортер, моля те.
— Като приятелка. — След като остави слушалката, Лоръл притисна с ръце очите си.
Мат премести чантата, която носеше в другата си ръка, и пъхна ключа в ключалката.
— Взех и бяло, и червено — извика той. — Ти не каза какво предпочиташ.
Един поглед в стаята му показа, че тя се бе справила с подреждането. Усмихна се и извика:
— Не подушвам нищо? Какво става? Ще ядем ли?
Влезе в кухнята и повдигна учудено вежди. Това, което бе правила, заемаше всеки сантиметър от масата. Затова остави бутилките в мивката, единственото свободно място, и поклати глава. Нима това бе жената, чиито бележки винаги бяха в пълен ред? Чието бюро винаги бе спретнато и чисто в края на работния ден? Мат пъхна ръка в купата и вдигна студените, слепили се макарони.
— О, Лоръл — въздъхна той и ги пусна обратно. — Има едно малко ресторантче на Чанъл Стрийт, където готвят страхотни морски деликатеси. Защо не… — спря на вратата на спалнята.
— Лоръл? — повтори учуден и съвсем осезателно усети първата вълна на паника. Обърна се и отвори вратата на банята. Вътре беше празно. Почувства как в него се промъква страх. Сигурно е излязла за нещо. За някой продукт, който й е липсвал, според рецептата. Сигурно му е оставила бележка.
Мат се върна обратно в холчето и намери бележката до телефона. Но когато я прочете, не изпита облекчение, а напротив, още повече страх.
Мат, обади се Мариън. Беше много разстроена. Луис е полудял, загубил разсъдъка си и говорел едновременно за Елиз и за Ан. Заключил се в спалнята си. Тя се нуждае от помощ. Не можех да й откажа. Лоръл.
— По дяволите! — извика той, скъса бележката и тръгна към вратата.
Когато зави по алеята към Херитидж Оук, сенките се удължаваха и припадаше здрач. Въздухът все още беше горещ и неподвижен. Тук-там се чуваха птици, които сякаш опипваха тишината с гласовете си и после отново млъкваха. Спря колата в края на алеята и видя Мариън, която изскочи от къщата и затича към нея.