— Твоята сестра е убийцата — извика Мат. — Убила е три пъти и сега иска да убие Лоръл.
— Ти си луд!
— Не съм луд! — Мат отвори ръката си и в средата на дланта му лежеше медальона. — Бяхме в блатото една нощ с Лоръл и някой я нападна. Същият, който й е изпратил мъртвата змия в кутията и заплаши Лоръл вчера по телефона. Един и същи човек — повтори той, — същият, който й се е обадил преди малко. Лоръл е дошла тук заради теб. — Той погледна Луис — Ще ми помогнеш ли?
Луис погледна медальона в ръката на Мат и дишането му се ускори.
— Да. Почакай ме тук.
Той се обърна, прекоси стаята и се върна след секунда с малък пистолет. Лицето му беше пребледняло. Мълчаливо подаде оръжието на Мат.
— Тя е взела пушката. — Очите им се срещнаха. — Една стара пушка, която държим във витрина.
Без паника! Не се опитвай да бягаш, повтаряше си Лоръл, докато гледаше Мариън, без да мигне. Колко спокойна изглежда мина й през ума, сякаш преди няколко минути ми е предложила чай и кейк. От колко ли време е луда? Лоръл преглътна бавно, като внимаваше да не направи никакво движение. Говори, рече си тя. Накарай я да говори. Тя иска да говори.
— Наказание, значи — повтори Лоръл думите на Мариън. — Ти си наказала другите, така ли?
— Трябваше да го направя.
— Защо?
— Винаги си била умно дете, Лоръл, ала не достатъчно — усмихна се отново Мариън като стара приятелка. — Колко лесно привлякох вниманието ти върху Брюстър, само като ти казах истината. Ан никога нямаше да напусне Луис. Тя го обожаваше.
— Тогава защо си я наказала?
— Тя не трябваше да се връща — отвърна Мариън и въздъхна. — Тя не трябваше никога да се връща тук.
— Да се връща ли? — повтори Лоръл, като хвърли бегъл поглед над главата на Мариън. Ако успееше да я разсее само за няколко секунди, дали щеше да може да се шмугне в храстите?
— Не трябваше да ме прави на глупачка — усмихна се Мариън. — Направи всички други, особено Луис, но аз знаех. Разбира се, правех се, че не знам. Много съм добра в преструвките. Ан се страхуваше от блатото — рече неочаквано Мариън. — Знаех защо. Как не! Беше умряла там преди, трябваше да умре отново. Пак там, като първия път.
Лоръл я загледа с ужас, защото разбра какво ставаше в главата на Мариън. За нея Елиз и Ан бяха едно и също лице и тя непрекъснато ги бъркаше.
Накарай я да говори! Нека да говори, каза си тя, докато вятърът започна да подухва в тръстиките.
— Защо уби Елиз първия път?
— Тя нямаше право! — извика ядосано Мариън. — Тя нямаше право на къщата! Къщата беше моя и винаги е била моя. Луис щеше да я завещае на нея. Представи си само, на нея! Тя нямаше капка Трулейнова кръв във вените си, не беше една от нас! Аз съм най-голямата. По право къщата принадлежеше на мен. Ала баща ми я остави на Луис.
Гърдите й се повдигаха и спускаха развълнувано, но пушката беше стабилна и не помръдваше в ръцете и.
— Винаги е била моя. Аз я обичах. Обичам всичко това. — Очите й обхванаха блатото и някак си омекнаха. — Това е единственото нещо, което някога съм обичала.
— Но защо си убила Елиз! — прекъсна я Лоръл. Къщата значи, помисли си тя. Нима някой убиваше заради една къща, заради малко земя и пръст? Да, хората го правеха от край време. От прастари времена, още когато са живели в пещерите. — Защо не си убила Луис? Тогава ти щеше да бъдеш наследницата.
— Лоръл! — Гласът на Мариън бе тих и покровителствен. — Луис ми е брат.
— Но Чарлз също ти беше брат — подзе Лоръл.
— Не исках да нараня Чарлз. — От очите й покапаха сълзи и се затъркаляха по лицето. — Аз го обичах. Ала той ни видя, опита се да ми попречи. — Една сълза капна на земята.
— Нямах друг избор. Елиз и аз излязохме на разходка. Тя се чувстваше самотна без Луис. Когато мислех, че бяхме достатъчно далеч от къщата, извадих пушката. Тази пушка — рече Мариън и вдигна оръжието по-високо. — Можеш ли да я познаеш?
Разбира се, че я позна. Беше я виждала стотици пъти във витрината в библиотеката. Същата пушка, с която друг един Трулейн беше убил жена си в блатото. Също за наказание.
— Да.
— Знаех, че трябва да я използвам. — Мариън прокара пръст по дулото. — Тя сякаш ме чакаше. Сякаш някой ми каза, че е правилно да накажа Елиз с тази пушка. Разбираш ли?
— Опитвам се.
— Бедната Лоръл — промърмори Мариън. — Винаги така внимателна, така добра. Когато ти се обадих днес, бях абсолютно сигурна, че ще дойдеш.
Лоръл почувства, че краката й омекват.
— Говореше за Чарлз.
— А, да. Той ни видя. Видял, че водя Елиз към блатото с пушка в ръка. Или поне така мисля, нямах време да го попитам. Толкова бързо стана всичко. Бяхме тук, когато ни изненада. Точно тук, на това място.