Лоръл разбра и страхът скова мисълта й. С бързо движение Мариън отвори капака на кошницата. Замръзнала от ужас, Лоръл почувства абсолютна празнота в главата си и буца лед в стомаха и, когато видя змията да се измъква. Сетне още една.
— Исках да съм сигурна — промърмори Мариън. Остави пушката и хвана пръчката с две ръце. Погледна към Лоръл и се усмихна. — Ти и без това се страхуваш много от змии, нали? Доколкото си спомням, направо припадаше от страх дори при вида на най-обикновена неотровна змия. — Тя насочи пръчката към змиите, които изсъскаха и изправиха глави. — Тези не са безопасни.
Искаше да се затича, да вика, да крещи. Ала гласът й беше скован от ужас, а краката неспособни да направят и най-малкото движение. Кожата й беше мокра от страх.
— Няма значение дали се движиш или не — не спираше Мариън. — Те са сърдити. Мога да ги разсърдя още повече. — Тя отново смушка змиите, като ги побутваше към Лоръл. Едната се уви около пръчката и Мариън се разсмя.
Точно този смях чу Мат. И целият настръхна от ужас. Когато ги видя, змиите бяха на по-малко от крачка от Лоръл, а Мариън продължаваше да ги подбутва. Той хвана пистолета с две ръце, изрече една молитва и стреля.
— Н-е-е-е-е-е! — Викът на Мариън беше дълъг и див, когато тялото на едната змия трепна, изви се и замря. Тя се завъртя, обърна се и скочи, без дори да усети змийските зъби, които се забиха в глезена й, преди Мат да натисне спусъка за втори път. След което побягна през тръстиките като животно, преследвано от ловци.
— Лоръл! — Мат я обгърна с ръце и я притисна към себе си. — Добре ли си! — Объркан, но облекчен, я целуна по устните. — Всичко свърши. Ще те изведа оттук.
— Мат! — Тя хлипаше на гърдите му и се бореше със сълзите си. — Мариън е луда. Убила е всички, всички! Господи, Мат! Змиите…
— Змиите ги няма — отвърна бързо той и я притисна още по-здраво. — Няма ги. Всичко е наред.
— Заради къщата — прошепна Лоръл и се сгуши в него. — Мили Боже, убила ги е всички заради къщата. Луис…
Мат обърна глава. Само на няколко крачки от тях стоеше Луис и ги гледаше. Лицето му беше сиво, без цвят. Само очите му все още бяха живи.
— Змията я ухапа — каза тихо той. — Ще отида да я потърся. Тя ми с сестра.
— Луис! — Мат се обърна към него, макар и да знаеше, че няма какво да му каже. — Съжалявам.
Луис кимна и тръгна към тръстиките.
— Изведи Лоръл оттук.
— Хайде — притисна устни към челото й Мат. — Можеш ли да вървиш?
— Да. — По лицето й течаха сълзи, ала това бяха сълзи на облекчение. — Да, мога.
— След като се убедя, че си добре, ще те удуша — рече той, като я подкрепяше.
Изчака, докато излязоха на празната поляна, и я сложи да седне на тревата. Главата й клюмна на гърдите.
— Ще се оправя след минута. Трябва да телефонираме на полицията.
— Луис го направи, преди да излезем от къщата. Ще бъдат тук всеки момент. А сега ми кажи какво стана.
Лоръл започна да говори. Постепенно ужасът позатихна и тя вдигна глава. Когато чу сирените на полицейските коли, хвана ръката на Мат и я стисна.
Всичко беше като на кино. Полицаи в блатото, въпроси, лудница. Трябваше да изтърпи всичко това, а така искаше да притисне лице към раменете на Мат. Само няколко минути. Знаеше, че ще й стигнат, за да се оправи. Позволи му да я заведе в къщата и да й налее чаша бренди.
— Вече съм по-добре — увери го Лоръл. — И не ме гледай така сякаш всеки миг ще се стопя във въздуха.
Той я изгледа за миг, сетне я придърпа към себе си и зарови глава в косата й.
— По дяволите. Лоръл! — Гласът му трепереше. — Не прави никога повече така. Мислех, че съм закъснял. Само след пет минути…
— Никога вече — успокои го тя. — Никога, Мат. Обичам те. Обичам те толкова много.
Посрещна хищната му целувка и почувства как страховете й изчезват. Той беше тук, държеше я в прегръдките си. Нищо друго нямаше значение. Лоръл вдигна ръка към лицето му, когато вратата се отвори.
— Луис.
Той влезе. Косата и дрехите му бяха раздърпани и от тях стърчаха тревички и клонки. Очите му не бяха студени, нито отнесени, а тъжни и безпомощни. Тя стана и без колебание отиде при него.
— О, Луис!
Той обгърна с ръце раменете й и я прегърна. Долепи лице до косата й.
— Намерихме я. Тя е закараха я в болницата, но не знам дали ще оживее. Бълнува, не е на себе си. — Луис погледна стреснато Лоръл. — Нарани ли те?
— Не, не, нищо ми няма. — Той се обърна към Мат.
— Дължа ти повече от извинение.