Джон Гришам
Партньори
На Дейвид Гърнърт приятел, редактор, литературен агент
1
Откриха го в Понта Поран, приятно градче в Бразилия при границата с Парагвай — край, който и до днес се нарича Предела.
Откриха, че живее в потънала в сенки тухлена къща на Руа Тирадентис — широка улица с алея от дървета по средата и босоноги момчета, които ритаха топка по горещия паваж.
Откриха, че живее сам — поне така изглеждаше, макар че една прислужница идваше и си отиваше по най-различно време през осемте дни, докато го дебнеха.
Откриха, че живее комфортно, макар и не луксозно. Къщата беше скромна и би могла да принадлежи на всеки местен търговец. Колата беше фолксваген костенурка, модел осемдесет и трета, произведена в Сау Паулу наред с милиони други. Беше червена и чиста, направо блестеше; за първи път успяха да го снимат, докато я лъскаше с препарат край портата, в началото на малката алея пред къщата.
Откриха, че е отслабнал значително, откакто бил видян за последен път — тогава тежал сто и двайсет килограма. Сега косата и кожата му бяха по-тъмни, брадичката му беше станала четвъртита, а носът — малко по-остър. Майсторски леки промени по лицето. За тази информация бяха платили тлъст подкуп на хирурга в Рио, който бе направил операцията преди две години и половина.
Откриха го след четири години досадно, но усърдно издирване, четири години, през които удряха на камък, губеха му следите и плащаха за лъжливи сведения, четири години, през които хвърлиха на вятъра солидни суми в преследване на много по-солидни пари. Мръсни пари. Поне така предполагаха.
Но ето че го откриха. И зачакаха. В началото им се искаше да го отвлекат веднага, да го упоят и да го измъкнат нелегално до някоя сигурна квартира в Парагвай, да го спипат, преди да ги е видял и преди някой съсед да заподозре нещо. Първоначалната възбуда от откритието ги подтикна към мисълта за бърз удар, но след два дни се успокоиха и зачакаха. Шляеха се на различни места по Руа Тирадентис, облечени като местни жители, пиеха чай под чадърите, криейки се от слънцето, ближеха сладолед, разговаряха с децата, наблюдаваха къщата му. Проследиха го, когато отиде до центъра за покупки, снимаха го от отсрещния тротоар, когато излезе от аптеката. На зеленчуковия пазар успяха да се промъкнат съвсем близо до него и чуха какво си говори с един продавач. Отличен португалски, с едва доловим американски или немски акцент на човек, който е учил старателно. Обиколката му беше бърза — накупи си продукти, върна се в къщата и заключи портата. По време на краткото му пазаруване направиха десетина хубави снимки.
В предишния си живот той бягаше за здраве, но през месеците, преди да изчезне, скъси обиколките и позатлъстя. Сега направо се беше стопил и те не се учудиха, че отново е започнал да бяга. Той излезе от къщата, заключи портата след себе си и се впусна в лек тръс по тротоара на Руа Тирадентис. Първата миля измина за девет минути — улицата беше идеално права. Къщите постепенно се разредиха. В края на града паважът се смени с чакъл и скоро темпото му се увеличи на осем минути за миля. Плувна в пот. Беше октомври, по пладне, градусите надхвърляха двайсет и пет. Когато излезе от града, увеличи скоростта още повече покрай малката клиника, пълна с млади майки, покрай църквичката, построена от баптистите. Нататък пътят представляваше отъпкана пръст. Той, Данило, вече изминаваше една миля за седем минути.
Явно за него бягането беше сериозно занимание и това ги зарадва неимоверно. Данило щеше сам да се напъха в ръцете им.
В деня, когато откриха Данило, един бразилец на име Осмар нае неугледна къщичка в покрайнините на Понта Поран и не след дълго в нея се изсипа целият екип на преследвачите. Половината бразилци, половината американци.
Осмар даваше нареждания на португалски, а Гай лаеше на английски. Осмар знаеше и двата езика и беше нещо като официален преводач на екипа.
Гай беше от Вашингтон, бивше ченге от ФБР; бяха го наели да издири Данило, за по-кратко Дани. В някои среди смятаха Гай за гений, в други за безкрайно талантлив, а миналото му беше забулено в мъгла. Вече течеше петият му едногодишен договор за издирването на Дани; пипнеше ли го, получаваше тлъста награда. Макар и да се владееше умело, Гай бавно рухваше под напрежението на неуспешното търсене.
Четири години, през които похарчи три милиона и половина, а резултатът си оставаше нулев.
Сега обаче го бяха открили.
Осмар и бразилците му нямаха никаква представа за греховете на Дани, но и глупак би се досетил, че е изчезнал и е отмъкнал един вагон пари. Макар да го гризеше любопитство, Осмар бързо се научи да не задава въпроси. Гай и американците нямаха какво да кажат по темата.