Мартин изпълзя на четири крака до трупа и отметна качулката.
— Не! — изкрещя Елена, чийто ужас при вида на гледката нарасна. До такава степен, че изгуби съзнание и припадна до мъртвото тяло. Мартин успя да омекоти удара, като положи ръка под главата ѝ. Напипа пулса. Бе ускорен, но равномерен.
Напълно различен от този на Шала.
Мартин се обърна към трупа. Вгледа се в широко отворените, напълно безизразни очи.
Макар и да нямаше логика, понеже бе невъзможно този престъпник да е изнасилил Анук — точно пред него, в собствената си кръв лежеше камериерката, която уж бе намерила Анук, ала най-вероятно я бе отвлякла и я бе държала затворена седмици наред. И която, ако Мартин не се лъжеше, бе затворила тук и майката на Анук.
В синия шкаф.
Чийто под от няколко минути насам, докато траеше борбата, вибрираше. Сякаш се движеше.
Сякаш клапата се бе отворила.
Мартин стана и залитна към вратата на шахтата. Минаха още десет секунди, докато най-накрая я отвори.
Глава 60
Подът под краката им представляваше тясна площадка, не по-широка от полица за книги. Останалата част вече бе изчезнала в стената. И ако Мартин не бе отворил вратата към входа за персонала, то подът на синия шкаф съвсем щеше да изчезне. Явно така бе задействал някакъв механизъм, който спря отварянето на люка.
В последния момент.
Само още един сантиметър и Наоми Ламар нямаше да има на какво да се задържи. Босите ѝ крака стърчаха над ръба. Изглеждаше като плувкиня, която чака стартовия изстрел, за да се хвърли във водата. Мартин бе сигурен, че при следващото поклащане на Султанът майката на Анук щеше да падне в океана.
— Наоми! — извика Мартин.
Ала тя бе в шок подобно на дъщеря си преди това. Не реагира. А може би въобще не го бе чула, тъй като отдолу бушуваше океанът.
Морска пяна бе полепнала по раздраното ѝ лице. От опърпаната жена, чиято кожа бе покрита с кърваво сини белези, капеше вода. Мартин също бе подгизнал.
— Елате! — Той здраво се захвана за ръба на вратата и със свободната си дясна ръка се протегна опасно напред, колкото се може по-навътре в пресата.
С малко кураж Наоми трябваше да успее да хване ръката му. Но според Мартин тя бе уморена от живота, всичко друго, но не и окуражена. Сякаш не искаше той да ѝ помогне. Не направи и най-малкото усилие да се доближи дори на сантиметър до него. Остана права, като вкаменена, втренчена в пяната, която кипеше под краката ѝ.
— Анук е жива! — извика Мартин.
И действително името на дъщеря ѝ леко я съживи. Наоми раздвижи глава. Повдигна я. Обърна лице към него. Погледна го. И отвори устни.
— Съжалявам — рече, или нещо подобно.
I am sorry.
Гласът ѝ бе твърде слаб, за да надвика рева на морето.
— Нееееее! — изкрещя Мартин, защото по всичко изглеждаше, че Наоми ще направи крачка напред. Към смъртта. Ако скочеше сега, неминуемо щеше да бъде разкъсана от въртящите се витла на кораба. — Похитителят ви е мъртъв!
Наоми застина за миг. Отвори устни като за последен поздрав, ала внезапно нещо в израза на лицето ѝ се промени. Ъгълчетата на устата ѝ се разтегнаха. Изглеждаше така, сякаш плаче. После, сякаш иска да се засмее. Накрая изглеждаше така, сякаш и плаче, и се смее.
Мартин осъзна, че всъщност не гледа него, а е фиксирала една точка над рамото му. Обърна се. Причината за емоционалната ѝ промяна стоеше точно зад него.
Анук.
Най-накрая бе намерила пътя.
В последния момент.
Анук се приближаваше с фенерче в ръка. Мартин не бе виждал преди подобно изражение на лицето ѝ. Нищо чудно — тя се усмихваше. Разнесе се вик на радост, който не идваше само от момичето, а и от Наоми. Мартин отново се обърна към майката, която крещеше името на дъщеря си. С такава сила, че дори самият Атлантически океан не можеше да я заглуши.
Сега и Наоми се смееше — също като дъщеря си. Силно и с цяло гърло, но това бе грешка. Радостното треперене, което бе обхванало цялото ѝ тяло, я накара да се подхлъзне. Отново стоеше на ръба, но този път изглеждаше като човек, който не може да плува и който, махайки с ръце, отчаяно се мъчи да предотврати неизбежното.
Падането.
— Хвани се за мен! — изкрещя Мартин на немски заради вълнението, което го бе обхванало.
Това, че Наоми, залитайки напред, улови ръката му, бе по-скоро случайност, отколкото преднамерено действие. Почувства рязко напрежение, стисна челюсти с всичка сила, докато се опитваше да не отпуска нито една от ръцете си. Едната, на която висеше Наоми точно над бушуващата водна повърхност, и другата, с която се опитваше да се задържи. За щастие майката на Анук тежеше не повече от малко момиче. Оскъдната храна, която почти я бе довършила, сега можеше да бъде спасението ѝ, ако…