Николас свали торбата и сакото, а Ета се отпусна върху цимента и се облегна на извитата стена. Сви крака и така плътно обгърна колене, че ги чу как изпукват.
Успокой се — нареди си. — Спокойно.
Но бомбардировките не спираха и скоро и стана ясно, че дори една бомба да уцелеше неподходящо място над главите им, цялата работа щеше да приключи за секунди. Не само за нея и Николас, но и за стотиците хора, натъпкани в тунела като вафли в кутия.
Николас затършува из торбата и извади ябълката. Ета не беше гладна, макар да не бе слагала и залък в уста, откакто напуснаха Ню Иорк. Стомахът и се бе превърнал на камък и мъчително пулсираше в такт с мускулите на краката, които още трепереха от доскорошното усилие.
Николас я погледна и ъгълчетата на устните му увиснаха обезсърчено.
— Трябваше да намеря вода. Съжалявам, Ета.
— Ще се оправим — прошепна тя. Вода лесно щяха да намерят, само да се измъкнат през прохода.
— Трябва да кажа — измърмори тои, като се облегна назад, — че в момента не храня особено добри чувства към майка ти.
Точно в този момент Ета също не бе изпълнена с особено топли чувства, макар да умираше от ужас да не и се случи нещо. Мислите и постоянно се връщаха към снимката на овързаната Роуз и мъжете, които я държаха като заложница.
— Е — опита се да я оправдае тя, — винаги ми е казвала, че предизвикателствата изграждат характера.
— Значи да не се тревожим за характерите си — отвърна той сухо.
На перона имаше толкова много хора, че се налагаше да седят рамо до рамо, хълбок до хълбок, крак до крак. Ета бе благодарна за солидното му присъствие, благодарна бе, че може да се облегне на него, понеже нервите и бяха така изопнати, че всеки момент можеше да изпадне в истерия. Скръсти крака, та хладният цимент да охлади поне малко кожата и. Никои от триковете на Оскар с бавното дишане не вършеше работа, не и когато над главите им валеше огън и жупел. Жената отдясно се молеше мълчаливо.
Колко ли часа щяха да стоят тук и да се надяват? Вече беше двадесет и втори септември. Оставаха им само още осем дни, за да намерят астролабията и да се върнат, а все още нямаха ни наи-малка представа как да разшифроват останалите указания.
Дишането и неволно се ускори под напора на паниката. Как успяваше Николас да запази такова самообладание, да седи така спокойно, сякаш идруг път бе преживявал такъв катаклизъм?
А може би деиствително не му беше за пръв път, в известен смисъл. Кънтенето на експлодиращите бомби не звучеше кои знае колко по-различно от корабните оръдия, от пукота на пистолетите. Искаше и се да го попита, но се страхуваше да отвори уста, опасяваше се, че ако изкаже на глас страховете си, паниката ще я завладее напълно. Всички около нея успяваха да запазят невъзмутимо спокойствие. Тя също щеше да се справи.
Де да можех да посвиря.
Изпитваше отчаяна потребност да разсее мислите си с музика, да се вглъби цялата. Но щом не можеше да усети тежестта на инструмента в ръцете си, можеше поне да си го представи. Затвори очи и призова музиката. Илюзорният натиск на струните под пръстите и неочаквано, за пръв път от смъртта на Алис, я изпълни с познатата радост — не с отвращението и унижението, които я обземаха, когато се замислеше за изпълнението си, нито със смазващите гняв и мъка при мисълта, че не знае какво се е случило с тялото на Алис, нито дали с майка и щяха да успеят да се приберат навреме за погребението.
Поради липса на нещо, което би могло да послужи като цигулка, хвана лявата си ръка с дясната и затвори очи. Можеше да се престори поне за няколко секунди, че китката и е шииката на цигулката, вените и — струните. Представи си как лъкът се плъзга по кожата и и съсредоточи цялото си внимание върху движението.
Бах. Бах определено изискваше концентрация. Бах щеше да и помогне да се извиси над страха.
— Какво правиш? — обади се Николас.
— Свиря — отвърна тя, без да и пука колко абсурдно изглежда отстрани. — Опитвам се да се разсея.
Някакъв мъж, излегнал се по корем пред тях, вдигна нос от книгата си и ги изгледа любопитно.
И по някакво странно съвпадение, точно в този миг магията на тишината бе нарушена от кристална нота. Някъде в средата на перона възрастен мъж бе извадил цигулка и свиреше бавна, нежна мелодия. Ета я разпозна — не беше класическо произведение, а нещо, което бе слушала на стария грамофон на Оскар.