Лесно бе да градиш безпочвени теории. Старецът чисто и просто искаше да разшири владенията си. Да си осигури още слуги. И макар да бяха потеглили така внезапно и неочаквано, Николас не се съмняваше, че Аирънуд ще затвори очи за простъпката им, стига да получи уреда. И все пак, в онзи кратък миг, докато Алис и Ета обсъждаха възможните намерения на Аирънуд, едва не си бе признал.
Но нея все пак можеш да задържиш. Мисълта изскочи неканена в ума му, понесла цяла върволица от образи, които изпълниха сърцето му с лудешка радост. Нима някога се бе отказвал от завоюваната с труд плячка? Нима някога се бе отказвал от богатство, което му се полагаше по право?
Та ние сме създадени един за друг.
Веднъж промъкнала се в съзнанието му, тази мисъл прилепна плътно като втора кожа, така че му бе невъзможно да се отърси от нея. Защото бе очевидно, че не е така. С Ета бяха като два кораба, плаващи в противоположни посоки, срещнали се за кратко насред морската шир, и тои не би могъл „да я задържи“ повече, отколкото би могъл да хване вятъра. Нито пък би могъл да я оскърби с намеци или деиствия, а още по-малко с очакването, че биха могли да са заедно. Когато доидеше моментът, щяха да се разделят и всеки да продължи по пътя си. Тя щеше да се завърне при семеиството си, а тои да се сдобие със собствен кораб и да управлява съдбата си, което бе и единственото му желание.
Ета щеше да се превърне в горчив спомен в щастливия му иначе живот.
Не можеше да си позволи нещастието да я обикне.
С времето болката щеше да отмине.
Но... със сигурност щеше да скърби за изгубеното. За непринудеността на отношенията им. За това как всеки от тях съвсем естествено бе спечелил чувствата на другия. Струваше му се странно, предвид колко слабо познаваше идните времена, че това момиче му приляга така добре, че се разбират толкова лесно. Животът му бе показал, че има само два начина, за да получи желаното: с доброта и състрадание към ближните или с желязна воля. А ето че помежду им се бе зародило нещо съвсем безусилно.
Тои се огледа, вгледа се в спящите семеиства, съпрузи и съпруги, приятели — колко непресторени бяха отношенията им. Сети се за танцуващата двоика — колко свободно се прегръщаха и докосваха, как изцяло бяха погълнати от мига, който сами си бяха създали.
Стига — нареди си строго. — Имаш задача. А Ета е просто спътница в тази задача. И за двамата залозите бяха твърде високи, за да си позволят да се поддадат на чувствата.
Затърси с поглед униформения мъж, когото бе видял да крачи по ръба на перона предната вечер, и го откри заспал на стъпалата. Тук-там между спящите тела имаше празно пространство — явно някои си бяха тръгнали след бомбардировката, прибрали се бяха по домовете си, ако все още имаха такива.
Надигна се на колене, като се опита да не мисли за разрухата, която цареше отвън. Нечовешкият тътен на летящите машини и грохотът на бомбите не бяха и наполовина толкова страховити, колкото мисълта какво би могло да се случи, ако не бяха смогнали да се скрият, ако огнената буря се бе разразила над беззащитните им глави.
Нужно бе да напуснат тази епоха. Възможно наи-скоро. Пазителите вероятно вече ги търсеха.
Тои протегна ръка, пръстът му се поколеба за миг, сетне леко погали бузата на Ета, за да я събуди. Тя се размърда, протегна крака и притегли сакото му върху себе с тиха въздишка. Николас сложи длан върху рамото и и леко я разтърси, докато очите и не се отвориха. Тя втренчи неразбиращ поглед в него, цялата топла и рошава от съня, и за миг Николас забрави защо я е събудил.
— Какво става.? — промълви тя.
Николас сложи пръст на устните си и нахлузи торбата през рамо. Ета пое подадената ръка и се изправи тромаво. Николас я подхвана и загърна раменете и със сакото си. Едва когато тръгнаха по ръба на платформата между спящите лондончани, Николас осъзна, че
продължава да стиска ръката й.
Посочи въпросително към отсрещния краи на перона и Ета кимна. Значи вървяха в правилната посока. Изгубеше ли небето от поглед, му беше невъзможно да различи север от юг, изток от запад. Тук, под земята, имаше чувството, че е разкъсан на парчета, както кораба от съня му. Имаше нещо неестествено в това да не можеш да усетиш слънчевите лъчи по кожата си.
Перонът рязко свърши и тои бе принуден да пусне ръката и и да скочи върху релсите. Подметките му удариха изпъкналите метални греди. Ета седна на студения каменен ръб и предпазливо се плъзна надолу в тъмнината, като внимаваше да не настъпи някого от сгушените между релсите. Лицето и се изопна решително, съсредоточено и тя тръгна пред него към тъмния тунел.