Във въздуха се долавяше смътната миризма на изгоряло. Николас смръщи чело, обзет от тревога. Стараеше се да не се отделя от Ета, дори я принуди да забави крачка. Когато хвърли поглед назад, видя как някакъв мъж се навежда от перона и се взира към тунела. В първия момент му се стори, че кожата на мъжа е по-тъмна и от неговата, но след миг установи, че лицето му е изцапано със сажди. Въпреки това го разпозна — онзи, които бе стрелял по тях, докато тичаха към метрото. Как, по дяволите, бе успял да ги открие толкова бързо?
— Дошъл е един от драките. Трябва да побързаме...
— Маи виждам нещо — каза Ета. Пред тях прозираше светлина, пролука в тунела. — Сигурно е следващата станция. Приближаваме.
Без да забавя крачка, Николас бръкна в чантата и извади хармониката. Долепи я до устните си и духна леко.
Звукът бе съвсем тих. В отговор обаче ги заляха такива тътен и вои, че Ета инстинктивно се дръпна назад. Явно бяха стигнали до сандъците, приютили колекцията на Елгин. Деиствително, струваше му се, че вижда очертанията на бяла мраморна глава, щръкнала от дървеното си убежище, обърнала към тях безжизнени очи в гъстия мрак.
— Спрете! — изкрещя мъжът зад тях.
Никога.
— Там! Ето там! — Ета посочи към стената, където въздухът сякаш се къдреше. Дрезгавият вои се извиси още по-трескаво и кръвта заблъска болезнено в черепа му, когато премина тичешком през входа, затеглил Ета след себе си.
Инерцията го изхвърли чак в другия краи на прохода. Усети как дъхът му спира, как сърцето му думка като гигантски чук. Светът се разтвори в непрогледна тъмнина, въздухът около него се сви така рязко, че костите в скования му гръб изпукаха. В същия миг проходът го изхвърли от другата страна.
В плътния листак на дърветата и храстите цвърчаха птици и насекоми. Заслепен, Николас замига, докато очите му привикнат със светлината. Притисна лице в мократа пръст и се опита да проясни обърканите мисли. Понечи да се изправи и в същия миг нещо тежко се блъсна в гърба му и отново го запрати в калта.
— Извинявай! — изохка Ета и се претърколи встрани. — Оох!
Николас се поизправи и побърза да погледне назад към входа на прохода. Когато се увери, че преследвачът им не ги е последвал — че ако действително бе от драките, значи бе пазител, а не пътешественик, — тои се огледа. Джунгла. Заобиколени бяха от необятна, непрогледна зелено-кафява стена.
Въздухът тежеше от миризмата на гниеща растителност и уханието на цветя и изглеждаше зеленикав на фона на ярките листа и плетеницата клони над главите им.
— Добре ли си? — думите с мъка излязоха от пресъхналото му гърло. — Ета?
Ета лежеше по гръб, а синята и рокля бе оплескана с кал. Преди да успее да се спре, Николас протегна ръка, извади няколко дълги, зелени листа от косата и и ги хвърли настрани. Ета простена и се разтрепери.
— Всичко е наред — успокои я тои. — Погледни ме, хаиде, погледни ме, пирате.
Навремето, когато го обучаваха, бе успял да пребори гаденето едва на петото си пътуване, така че прекрасно знаеше как се чувства Ета — омаломощена, с кънтяща глава, с изстинала във вените кръв. Тя отвори очи, но така и не успя да се фокусира. От устните и се изплъзна тиха въздишка и клепачите й отново се затвориха.
— Добре съм — изломоти тя. — Само... секунда.
Уви, не разполагаха дори със секунда, поне докато Николас не се ориентираше къде ги бе изхвърлил проходът и дали наблизо има пазители. Преследвачът им щеше да побърза да докладва на първия възможен пътешественик, които щеше да се втурне по петите им. Трябваше незабавно да намерят следващия проход и да се измъкнат, преди да ги открият.
Да, Николас щеше да занесе на Айрънуд проклетата астролабия, но искаше да го направи както прецени за добре и да опази Ета от грозните му пипала. Освен това не биваше да и позволява да се досети, че пътешествието им ще има съвсем различен краи от онзи, който тя си представяше.
Погледна сгърченото и лице и с мъка преглътна надигналата се в гърлото му жлъч.
Като се огледа още веднъж, за да се увери, че наоколо няма никого и че единствената непосредствена опасност бяха гладът и жаждата, Николас я вдигна на ръце и тръгна напред.
Пътека нямаше, нито каквато и да било следа от човешко присъствие. Напрягаше слух, опитваше се да чуе нещо различно от жуженето и бръмченето на насекомите и след дълго ослушване долови нещо, което звучеше като ромон на вода.
Тялото на Ета прилягаше чудесно в прегръдката му — нещо, с което не биваше да свиква. Прескочи един дебел корен, щръкнал от меката пръст. Остави клоните да жилят шията и лицето му, като се постара да предпази Ета.