Глава на статуя. При вида на ведрата каменна усмивка, сърцето му рязко се намести на обичаиното си място. Спокоините черти на статуята комично контрастираха с подразненото изражение на Ета.
— Канех се да кажа, че се досещам къде сме, но след като очевидно знаеш всичко, ще те оставя сам да се сетиш.
И тя тръгна с ядна крачка покраи потока. В първия момент Николас очакваше, че всеки момент ще се върне и ще се разсмее, та тежестта в гърдите му наи-после да се разсее и да му даде възможност да диша. Но Ета не се върна. След малко се спъна, но сръчно си възвърна равновесието, като се опря на нещо. нима това бе каменна стена?
Да. Имаше и стъпала, и други статуи, изпопадали и полускрити сред дърветата. Повечето носеха същото изражение като намерената от Ета глава, но някои бяха напълно лишени от черти. Времето и влагата ги бяха заличили.
Изневиделица тресна гръм, отекна звучно над джунглата и я накара да се закове на място и да запуши уши с длани. Насекомите и птиците обезумяха, пернатите побързаха да се скрият в дърветата още при първите капки дъжд.
— О, господи — ахна Ета и се обърна към Николас. Протегна ръка и посочи нещо оранжево-бяло в листака пред себе си.
Но Николас гледаше в краката и. Видя как змията надига глава от калта зад нея, как люспите и блясват и качулката се издува. Ета я беше настъпила и дори не бе разбрала.
— Не мърдай! — Ужасът запулсира в тялото му с бесен, отчаян ритъм. Над главите им се чу нов трясък. Ета понечи да отстъпи назад, извърна се да го погледне и змията се изправи, готова да нападне. — Не мърдай!
Не посмя да се довери на ножа — ако сбъркаше, ако духнеше вятър, острието щеше да се забие в крака и, а не в проклетата змия. Револверът сякаш сам се озова в ръката му, змията се хвърли напред и той стреля.
АНГКОР
1685 г.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТ
Нещо експлодира зад гърба й, парна левия й прасец и я събори. Ета се приземи на ръце и колене и в последния миг видя как опашката на тигъра се мярва сред клоните и изчезва в храсталака. Ушите и писнаха болезнено, а когато се обърна, току подноса си съзря главата на кобра, втренчила в нея стъклените си очи. Дългото, усукано тяло лежеше на няколко крачки встрани. И главата, и тялото още тръпнеха
Ета зяпна онемяла, без да усеща дъжда, които внезапно се изсипа отгоре й, забарабани по листата и затропа в калта.
Николас стоеше като вкаменен, все още с револвер в ръка, замръзнал, сякаш простреляният бе той, а не змията.
Ета се пресегна, докосна прасеца си и усети кръв. Смаяна, не можа да откъсне поглед, докато дъждът не започна лека-полека да я отмива, а Николас взе да се окопитва. Тои скочи към нея и изрита тялото на змията.
— Ухапа ли те? — хвана крака и, за да провери, и Ета забеляза, че целият трепери. — Ета! Ухапа ли те?
Не, но преди да уцели змията, куршумът бе бръснал прасеца и и бе оставил сърдита червена резка. Ета дори не бе разбрала, че се е разминала на косъм.
— Господи — изохка тои и притисна длан върху одрасканото. Сетне съдра ръкава на сакото и и затършува в торбата за ножиците. Внимателно попи кръвта и превърза крака и с друга, по-чиста ивица плат.
Но къде отиде тигърът? — зачуди се Ета. В първия момент се бе смаяла и възхитила. Блестящите му очи я следяха с явен интерес. И едва след няколко секунди бе осъзнала, че помежду им няма преграда.
Ръцете на Николас галеха мократа и коса, плъзгаха се по раменете и, надолу по ръцете и обратно нагоре, сетне обгърнаха лицето и в шепи. Постепенно погледът и се избистри, тя видя, че устните му мърдат, и осъзна, че й мълви нещо.
— Можеш ли да се изправиш? — питаше я тои. Под тях земята се бе превърнала в кална река и Ета нямаше търпение да се надигне. Кимна, пое подадената ръка и предпазливо стъпи на ранения си крак. Без да отмества длани от голите му гърди, вдигна лице към неговото. — Добре ли си? — гласът му все още звучеше странно в бучащите и уши. Тя кимна. Да се изправи бе лесно, не толкова лесно бе да проговори. — Искаш ли да вървиш сама?
Тя кимна отново и скръсти ръце.
Николас я побутна напред, но в този миг Ета се сети нещо и го дръпна.
Чакай, да я вземем.
— Кое? Змията?
— Аха — Ета тръсна глава в опит да се съсредоточи. — Може... може да се наложи да я изядем. Да я вземем, а? — Сетне, след кратък размисъл добави: — Но без главата.
Насред зеления шубрак, които искреше на сребристата светлина от облачното небе, под плющящия дъжд, струящ върху лицето, раменете и осеяните му с белези гърди Николас застина, примигна и избухна в смях. Отметна глава назад, остави водните струи да залеят лицето му и когато се наведе да я целуне, сладостта на целувката опари устните му.