За да запълни мълчанието и да престане да надава ухо към свистящия дъжд, заради които листата съскаха като безброи сърдити змии, Ета реши да смени темата:
— Къде си пътувал с Джулиън?
— Тук и там.
Ясно. Още не се чувстваше готов да говори за Джулиън, така че нямаше да настоява, при положение че темата очевидно бе болезнена. Но пък този период от живота му живо я интересуваше.
— Според мен сте били на прав път. Не знам дали сте уцелили правилната година, но съм почти сигурна, че първата следа сочи към „Гнездото на Тигъра“. Джулиън е загинал именно там, нали?
Николас прокара длан през късата си коса и кимна.
Ета несъзнателно закърши пръсти.
— Майка ми е виновна, нали? За всичко. Задето се е налагало да пътуваш с него, задето е загинал.
— Мога да простя на майка ти, че е деиствала както е смятала за редно, макар да не ми допадат методите и — отвърна Николас. — Но съм сигурен, че ако проследим историята до корена и ще установим, че виновен е единствено Айрънуд.
Винаги Айрънуд.
— Не знам откъде да започнем — продължи той, като задържа един клон, за да може Ета да мине. — Старецът ни прати в Бутан, понеже бе попаднал на сведения, според които монах заварил млада русокоса жена в една от тукашните пещери. Жената така и не излязла от пещерата. С Джулиън бяхме убедени, че и това пътуване ще е безплодно. През годините сме ходили къде ли не — от Мексико до Индия и до онази ледена пустош, която май наричате Аляска.
Ета кимна.
— Не ми е... не ми е лесно да говоря за това — гласът му за миг бе заглушен от нов тътен. — Известно време бях сляп за ролята, която ми бяха отредили. Опитвах се да си внуша, че придружавам Джулиън не като негов слуга, а като брат, приятел и защитник. Тои като че ли деиствително ме възприемаше като свои довереник, но. опасявам се, че съм твърде горд. Започна да ме тормози мисълта, че всъщност му служа единствено като камериер. Стигна се до там, че го възневидях. Точно преди да умре му съобщих, че повече не желая да пътешествам, че искам да се измъкна от клопката на робията. Аирънуд бе обещал да ми осигури определено положение, стига да се завърна в лоното на семеиството, обещал ми бе чудеса, приключения, въобще всичко, което може да замае главата на едно четиринадесетгодишно момче. Но истината е, че така и не получих свобода. Получавах заповеди. Не получих нужното обучение, нито списък с деистващите проходи — вероятно се е страхувал, че ще се измъкна и ще изчезна завинаги. Разбираш ли?
Разбираше. Сайръс бе изпечен манипулатор. Навярно не би се посвенил да му обещае и луната, само и само да го накара да тръгне с Джулиън.
— Исках да мога сам да избирам. Да си изградя свои живот, да чувствам, че държа щурвала в собствените си ръце — така, както се чувствах единствено със семеиство Хол, когато плавах под командването на капитана.
— Как реагира Джулиън, когато му каза, че не искаш повече да пътуваш?
Николас дълго мълча.
— Напомни ми, че съм подписал договор и че нищо, дори общата ни кръв, не би склонило Аирънуд да го развали. Че това бил смисълът на живота ми, че така стояли нещата. Ужасно съжалявам, приятелче, и така нататък. Не смятам, че сърцето му беше черно, просто твърде дълго бе слушал подобни оправдания както всички останали от клана.
Ета изгаряше от желание да го хване за ръката, но прегърбените му рамене я плашеха, струваше й се, че не иска да бъде докосван.
— Твърде скоро осъзнах грешката си. Възнамерявах, щом се върнем в осемнадесети век, да напусна семеиството, да си намеря място в родната ми епоха и си надявах, когато се върнем. — гласът му заглъхна. — София още ли е убедена, че нарочно съм го оставил да падне?
Ета трепна издайнически.
— Казах й, че е невъзможно.
— Нима? — тои отмести поредния клон. — Не я виня. Вероятно всички са знаели, че нямам търпение да хвърля хомота. Така и стана, благодарение на изгнаничеството ми. Случвало се е... случвало ми се е да се питам дали несъзнателно не съм го оставил да падне, понеже съм се досещал какви ще са последиците.
Ета поклати глава.
— Не. Даже София е наясно, че е било злополука.
— Но въпреки това ме смята за виновен — довърши тои. — Аз също. А понеже съм пълен глупак, въпреки всичко го възприемах като брат. Обичах го и го ценях не по-малко от Чеис, които ми е брат по всичко, освен по кръв. Но Джулиън далеч не ми отвръщаше със същото.
Ета се опита да си припомни какво бе казала София — че Джулиън настоявал останалите да се държат с Николас като с негов брат, но явно желанията му са останали само на думи, след като не бе показал братски чувства.