— Това не означава, че си глупак — изсумтя тя и отметна няколко мокри кичура от лицето си. — Заслужаваш точно толкова обич и уважение колкото всеки друг човек.
Не разбра дали я е чул, понеже Николас не отговори, само вдигна лице към дъжда, сетне продължи мълчаливо напред.
— Трябваше да го спася — промълви след известно време. — Преди малко, когато реших, че си изчезнала. споменът за Джулиън се пробуди с пълна сила. Сграбчи ме и отказа да ме пусне дори след като се уверих, че всичко е наред.
Пристъп на паника, изненада се Ета. Или ехо от ужасен спомен? Това обясняваше острата му реакция.
— Осъзнах, че не бих могъл да те предпазя от всичко, и това ме побърква — продължи тои. — Но искрено съжалявам задето ти наговорих такива неща.
— Аз пък се побърквам, когато се държат с мен като с дете — отвърна тя. — Знам, че не го направи нарочно и че в твоето време нещата стоят другояче, но нищо не може да ме вбеси повече.
Николас кимна.
— Знам. Държах се безразсъдно.
Ета сви рамене.
— И на мен не са ми чужди безразсъдните мисли, повярваи ми. През по-голямата част от живота си бях убедена, че майка ми съжалява, задето ме е родила, и затова се държи така хладно. Затова е вечно студена и критична. Но знам, че не е така. Когато бях малка, мама беше. много различна. И винаги ми е давала всичко, което поискам. — Като изключим, че пропусна да ми каже за семейната дарба. Тя погледна Николас в очите. — Това не съм го казвала на никого. Досега никога не съм го изричала с думи, дори наум.
— А сега, когато знаеш истината?
Ета, свела поглед, за да не цопне в някоя кална яма или вада, внезапно долови нещо пъстро с периферното си зрение. Побърза да клекне в калта и го дръпна надолу. Николас се приземи на колене и изохка от изненада. Нещо бе привлякло погледа и. Надигна се леко и надникна през храстите. До момента вървяха по ръба на защитния ров, следваики градските стени, поне доколкото можеха, понеже джунглата всячески се стараеше да ги скрие от погледа им. Но ето че сега съзря нещо различно от безкрайната зеленина. Приведе се напред, разтвори завесата от листа и клони и видя жълтеникаво-кафяв плат. Движение.
Хора.
Трябваха и няколко секунди, за да осъзнае какво вижда. В неино време будистките монаси носеха роби в ярки, наситени цветове — от шафраненожълти до тъмнооранжеви. Тези бяха в по-убити, жълтеникави тонове, опръскани с кал, и лепнеха, мокри, към телата на мъжете, които бързаха да се приютят под грамадната порта в отсрещния край на рушащия се мост.
— Навярно това е мостът, за които е говорела майка ти — прошепна Николас в ухото й.
Ета кимна. Това маи бе единственият брод през защитния ров, които още не бе рухнал, макар джунглата да правеше всичко възможно да го събори.
Монасите като че ли обсъждаха какво да правят. Единият вдигна ръце и посочи към джунглата, като че ли точно към скривалището им, и Ета и Николас се хвърлиха на земята.
— Не може ли просто... да продължим напред? — измърмори тя.
Николас вдигна вежда.
— И според теб няма да се изненадат, като ни видят?
Добре де, прав беше. Ако пътуването във времето изискваше да се слееш с обстановката, деиствително щеше да е трудно да обяснят какво правят в камбоджанските джунгли.
— С нас няма пазител, които да обясни присъствието ни — продължи тихо Николас. — Ако срещата ни събуди любопитството им и я опишат някъде и тези писания бъдат намерени.
Щяха да променят хода на историята. Навярно незначително, но Ета не бе склонна да рискува бъдещото — нито своето, нито неговото.
Нямаше как да прецени колко време са чакали — достатъчно дълго, че да задряма, облегната на гърдите на Николас, притиснала буза в голото му рамо. Събудиха я гласове. Топлата, твърда опора зад гърба и внезапно изчезна — Николас се бе изправил. Монасите бяха напуснали подслона и се насочваха към моста.
Ета разтърка лице, заслушана в тихия говор и шляпането на краката им върху влажната пръст. Проследи ги с поглед — монасите намериха пътека от другата страна и джунглата в миг ги погълна и скри от поглед. Бяха десетима. Николас изчака още няколко минути, за да се увери, че от града не се задават други, и когато реши, че е безопасно да тръгват, помогна на Ета да се изправи. Тя предпазливо стъпи на ранения си крак.
— Добре съм — каза, като видя, че Николас я поглежда тревожно. Щеше да се справи.
— Майка ти маи е истинско страшилище — отбеляза Николас, като я хвана за лакътя, за да и помогне да прескочи едно паднало дърво, а след това така и не я пусна. — Революция, световна воина, джунгла — направо се плаша какво ни чака.