— Париж — прошепна Ета. Така живо помнеше картината с Люксембургската градина, че буквално усещаше уханието на тревата, на дърветата, на безкрайните лехи с цветя. Тук, след дъжда, миризмата на разложение бе още по-задушаваща. Заради тежките облаци нощта бе подранила, разперила бе дълги пръсти в небето и междУ дърветата вече притъмняваше. Интересно какво свързваше майка й и семейството й с това място.
— Мили боже. Нека позная — Френската революция? Режимът на терора? — Николас се почеса по носа. — Не съм сигурен, че съм готов да се простя с главата си заради пустата астролабия.
Ако се съдеше по досегашните им приключения, Ета не би се учудила, ако деиствително се окажеха в опасна близост до някоя гилотина, еи така, като допълнително предизвикателство. Разбираше, че смисълът на препятствията бе да разубеди евентуалните преследвачи... ама все пак.
Протегна ръце, после и гръб. Щом майка и бе достатъчно корава, за да се справи, значи и Ета нямаше да се огъне.
А после ще се прибера у дома — помисли си тя. — У дома, при мама, и... какво друго?
— Защо ми се струва, че долавям известно нетърпение? — пошегува се Николас и се усмихна бегло. При вида на тази усмивка Ета усети как нещо я стопля, връхлетя я споменът за меките, нежни устни върху нейните.
— Не ми е. чак толкова неприятно — призна тя за пръв път. Не можеше да отрече, че тази необикновена дарба бе едновременно въодушевяваща и абсурдна, страховита и прекрасна и караше сърцето и да препуска. Събуждаше желанието и да напусне затворения кръг на струните и конкурсите, и безкраините репетиции. Караше я да се чувства силна и способна, задето бе оцеляла дотук, задето продължаваше да оцелява, изостряше любопитството и за всички загадъчни епохи, които, стига да поискаше, бяха разпръснати като колода карти пред нея — можеше да избере която си поиска.
А Николас ме целуна.
И тя него.
При това не под напора на обстоятелствата. Не в миг на опияняващо облекчение, или поне не изцяло. Целувката им бе напълно естествена и истинска. Инстинктивно бе доловила, че отношенията им се променят, задълбочават се по начин, за които не смееше и да се надява. И може би деиствително бе родена за пират, защото бе готова да се бори със зъби и нокти, преди да се откаже от богатството, което бе намерила.
Хвърли бърз поглед към Николас, към изсечения му профил и в главата и изневиделица заседна неочаквана мисъл, която така и не успя да изтика. Идеалното, наи-удобно решение и тя усети как се вкопчва отчаяно в него.
Ако Сайръс деиствително се канеше да го накаже, задето бе позволил на Ета да се измъкне с астролабията, тогава. Може би наистина трябваше да тръгне с нея, за да се спаси от гнева му. Да се върне с нея в бъдещето, където да се радва на всички модерни чудеса, които Ета приемаше за даденост. Да си намери работа, да продължи образованието си, да.
Повече да не види Чеис и капитан Хол. Нито семеиството, което си бе създал. Да не получи кораба, за който така отчаяно копнееше.
Осъзнаваше, че е егоистично да иска Николас да замине с нея, и макар желанието и да се диктуваше предимно от грижа за свободата му, усещаше, че не е готова да се раздели с него завинаги, да не знае каква е съдбата му, да не чуе никога повече онова тихо стенание, което се бе откъснало от гърдите му, докато я целуваше. Макар да не се заблуждаваше, че неиното време бе пострасистка утопия, в която никои няма да го закача или тормози заради цвета на кожата му, все пак не беше осемнадесети век. Там деиствително можеше да има живот, живот, на който сам да бъде господар.
Въздъхна и докосна нежно ръката, хванала лакътя и, за да я задържи, ако се подхлъзне по влажните, обрасли с мъх камъни.
Не можеш да решаваш вместо него. Всеки сам кове съдбата си.„
А тя трябваше да върви напред. Неиният дом бе Ню Иорк, дебютът, майка й, Алис и...
Въздухът бе захладнял след бурята и Ета потрепера. Николас я притисна до себе си и заедно, рамо до рамо, тръгнаха по пътеката към арката на първата каменна порта. Ета изви шия, за да хвърли последен поглед към огромното лице, обърнало взор към буината растителност, която неумолимо превземаше пукнатините между камъните. Заострените върхове на кулите, изградени от стъпаловидно наредени каменни люспи, приличаха на лотосови пъпки.
— Да починем малко — предложи Николас, когато се скриха под арката.
Дъждът бе утихнал до ситна мъглица — не вали, а плюе, обичаше да казва Алис в такива случаи, — но от дърветата и полуразрушените стени се стичаха безброи вадички. На Ета и се искаше да изцеди водата от мократа си рокля, но предпочиташе да не спират. За пръв път в живота си усещаше колко ценно е времето и не искаше да го пилеят. Трябваше да бързат. Защо тогава душата и ликуваше, задето забавят крачка дори само за няколко минути?