Вдигна дясната му ръка и целуна нежно разранените, набраздени от белези кокалчета, и когато Николас потръпна, тялото и откликна със същия трепет. Пусна ръката му и обви коленете му с ръце.
— Караш ме... — Николас не довърши, понеже Ета се наведе и го целуна съвсем леко по устните. И когато тои не се отдръпна, когато вдиша дъха му, го целуна отново, този път малко по-настоичиво. Усети, че се опитва да измъкне ръце изпод неините, но тя не му позволи и със задоволство отбеляза смаяното му изражение. За миг се замисли дали не заменяше една страст с друга — екстаза от изявите на сцената с това странно усещане за свобода, за необузданата, непозната неина същност, която се проявяваше само в негово присъствие. Николас я караше да се чувства смела, позволяваше и да бъде себе си, без да поставя условия и без да съди и Ета чувстваше, че животът и се променя и намества, и превръща в нещо далеч по-красиво и сияйно.
— Значи и ти чувстваш същото? — прошепна тои толкова тихо, че в първия момент й се стори, че й се е счуло.
Опря нос в неговия и цялото и тяло запя, заликува в малка, съвършена симфония от щастие.
— Пусни ме — изрече тои дрезгаво, макар да бе достатъчно силен сам да издърпа ръцете си. Мислите и затанцуваха в шеметен танц — желание, объркване и отчаяние.
— Ета.
Николас се наведе към нея и устните му уловиха неините в дълга целувка, докато тя не се задъха, останала без дъх. Придърпа я към себе си и тя пусна ръцете му, обгърна прекрасното му лице в шепи, остави пръстите му да се заровят в косата и, ръцете му — да обгърнат раменете и. Ако в този момент небето се продънеше, нямаше да усети бурята, погълната от страст. Времето се опитваше да я дръпне назад, настоичиво и упорито, но тя копнееше да остане тук, да вдишва уханието на морето в кожата му, да притиска лице във вдлъбнатината в основата на шията му, където бузата и прилягаше съвършено, сякаш това местенце бе създадено именно за да приютява нея и само нея. Ако на този свят съществуваше място, където можеха да се скрият и времето да ги забрави, то Ета жадуваше да го открие.
Николас дишаше така тежко, че сърцето му блъскаше в ребрата и. Навярно и неиното думтеше по същия начин. Изви глава и прокара устни по извивката на ухото му, впила пръсти в силните мускули на гърба му.
— Не бива — прошепна тои умолително в косата и. — Не бива да усложняваме нещата още повече.
Твърде късно.
Какво всъщност правеше тя — измъчваше се сама, вкусваше нещо, което не можеше да има? Можеше да се пребори, трябваше да пребори тази сила, която я теглеше към него, която ги впримчваше в копнеж. Привличане. Ета щеше да се върне у дома, той също, и онова, което ги притегляше един към друг, щеше да се стопи в разстоянието и времето, и смъртта.
Когато си се родила, той е бил мъртъв от стотици години.
Изобщо не се предполагаше да се срещнат. Може би затова копнежът и по него бе така болезнен — защото бе невъзможно да са заедно, а и двамата бяха твърде упорити, та да търпят някои да им казва какво може и какво не може да правят.
Но точно в този момент не й пукаше.
Точно в този момент и на него не му пукаше.
Така и не разбра кои пръв протегна ръце към другия, знаеше само че отново се целуват, и то така, че дробовете и пламнаха, а тялото и изгаряше от болезнената жажда да го притегли по-плътно до себе си. Гърбът и опря в мократа каменна рамка на портата и вече усещаше вкуса на бурята в целувките му, бушуващите ветрове на отчаянието и безсилието, същите, които беснееха и в нея.
Устните му, нежни и меки, се притискаха в неините, ръцете му се вкопчиха в рамката на вратата, уловиха я в сладостен капан. Усещаше, че изцяло се е предал на насладата да я открива частица по частица. Пръстите и се вкопчиха в мократа му риза. Светът избледня и изчезна, сякаш бе прекрачила през поредния проход.
Проход.
Придърпа го по-близо и се опита да изтика всичко останало от съзнанието си. От гърлото на Николас се откъсна тих, жаден звук.
Астролабията.
Плъзна ръце около кръста му, пръстите и затърсиха топлата гола кожа под ризата му.
Мама.
— Ета — шепнеше тои, сякаш името и бе забранена таина. — Ета... трябва... прохода.
Нямаме време.
— Знам — успя да отвърне тя с устни върху неговите. — Но.
Нямаше сили да го отблъсне, да сложи край, макар да знаеше, че краят е неизбежен. Дори и в този миг тази мисъл я изпълваше с отчаяние, с непоносима трескавост. Вкопчи се в него още по-силно, отказа да го пусне.