Нямаме време за това.
Трябваше да спрат така, както бяха започнали. Заедно.
Усети как движенията му се забавят, опияняващите целувки замират.
Нямаме време за нас.
Тя въздъхна разтреперано и извърна лице. Николас се наведе и отпусна глава в шепа, съвсем задъхан.
— Както виждаш, оказах се прав — каза след малко с глух глас. — Трябва. Трябва да тръгваме, преди Аирънуд да прати някои пътешественик подире ни. Ако вече не го е направил.
Ета кимна, без да вдига поглед от мокрите камъни и ручеичетата дъждовна вода, които пълзяха между тях. Защо трябва да е така — стрелна я мъчителна мисъл. — Защо точно той?Защо?
— Знаеш ли накъде трябва да вървим? — попита тои тихо. Вдигна ръка, като да погали лицето и, но после я отпусна, сякаш бе размислил.
— Мисля... мисля, че трябва да стигнем при Терасата на слоновете — отвърна Ета след миг. — Това изобразяваше картината на мама — гледка към терасата, някак отгоре. Но не знам къде точно се пада самата тераса.
— Няма значение, има как да разберем. Предполагам, сме достатъчно близо, за да чуем резонанса — тои извади хармониката и духна. Повикът на прохода му отговори два пъти по-силно, отекна шумно между голите камъни. Ета напрегна слух, вслуша се в множеството пластове на дивия зов, за да се ориентира откъде идва. И долови нещо ново, някакво жужене, което не бе чувала досега.
Цялото й тяло се напрегна.
— Не ти ли звучи по-различно?
— Звучи ми точно толкова отвратително колкото всеки път. — Николас преметната торбата през рамо. — Тръгваме ли?
Ета се постара да преглътне непонятната тревога и тръгна след него през изоставения град. Интересно колко ли време е било нужно на джунглата да заличи следите от човешки живот? Съжаляваше, че не помни защо точно са били изоставени двата града, но като че ли ставаше дума за воина, за приливите и отливите на властта, които в краина сметка унищожаваха и наи-великите цивилизации. Ако не беше резонансът, едва ли щеше да успее да намери прохода. Макар Роуз да и беше показвала карти на града, да и беше посочвала къде точно са били разкопките, ако изобщо е имало разкопки, сега пътеките бяха почти изцяло скрити от храстите, някогашните дървените построики се бяха превърнали в развалини, така че с мъка разпозна храма „Байон“, когато минаха покрай него.
— Това е храмът „Байон“ — поясни тя, когато забеляза възхитения поглед на Николас. — Мама твърди, че по кулите са издялани над двеста лица. Според някои учени голяма част изобразяват владетеля, който построил града, Джаяварман VII.
— Определено е държал да го запомнят — отбеляза Николас. — Но пък е хубавец. Как мислиш бих изглеждал аз върху някоя от тия кули?
Ета се разсмя.
— А аз?
— Не бих понесъл мисълта лицето ти да краси тия колони. Сам-само, изоставено, та само джунглата да му се възхищава — тои поклати глава. — Никога. Няма да позволя. Но съм склонен да се съглася някои художник да те превърне в галион 8, така че част от теб винаги да пори морските вълни, където ти е мястото.
Ета така се смая от пламенната му реч, че изгуби и ума, и дума. Забелязал, Николас сведе глава и се смръщи от смущение.
— Добре — рече тя. — Но само при условие, че ми дадеш меч. А може би и превръзка на окото? Ти прецени как ще изглеждам по-страховито в очите на бъдещите ти жертви.
— Става — съгласи се Николас на наречието на моряците. — Само като те видят, сърцата им ще се свият от ужас.
Ета се усмихна доволно.
Барелефите по стените на храма бяха потъмнели от дъжда и пълзящите растения, но Ета успя да различи нещо като пазарище — хора, които разменяха и продаваха стоки, а над главите им плуваха риби. Следваики неясната пътека в калта, минаха забързано покраи образите на маршируващи воини, придружени от слонове, покраи сцена, изобразяваща огромна риба, погълнала елен, сетне покраи кралско шествие. Дъждът бе измил всякакви следи от присъствието на монасите, но Николас така и не можеше да се отпусне, така и не свали гарда, докато не зърнаха изтъканата от светлина стена над Терасата на слоновете.
Същата, която майка и бе нарисувала и закачила над канапето във всекидневната.
Терасата на слоновете се намираше съвсем близо до... до... Името и убягваше... До „Фимеанакас“, първия храм в града. Онзи, в които бе погребано свещено дърво и в чиито разкопки уж бе участвала майка и. Ета огледа подозрително стръмните стъпала, опасващи стената на храма. Камъкът изглеждаше почти червен на фона на пищната сива конструкция отгоре.
Какво свързваше семейството й с това място?