Обърна се към повдигнатата площадка пред тях и пое протегнатата ръка на Николас, които вече се катереше нагоре. Някога владетелят излизал на тази тераса, за да приветства победоносните си воиски. Околовръст, в самите подпори, бяха издялани слонове. Изглеждаше сякаш терасата лежи върху гърбовете им.
— Възкачи се на раменете на паметта — прошепна Николас. Нещата като че ли се навързваха — слоновете се славеха с дългата си памет, — но това не обясняваше защо въздухът трептеше и подскачаше така неравномерно пред входа на прохода. Гръмовният му вои почти успяваше да заглуши някакъв втори, по-нисък тон. Като пулс, уловен на необичайно място в тялото.
— Какво има?
— Нищо, просто. — Ета се обърна бавно назад към града, вгледа се в дърветата, които сякаш бяха прекрачили стените, в изваяните в камъка лица, които я наблюдаваха със спокоини, ведри усмивки. Кога отново щеше да види подобна гледка — този град в точно този момент, преди туристите да го завладеят?
Никога.
Ето това бе голямата опасност, голямото изкушение на пътуването във времето — шансът, свободата, хилядите възможности да заживееш другаде, да започнеш отначало. Красотата, която ти се разкрива, стига да поспреш и да погледнеш. И това напълно компенсираше останалите рискове — да се изгубиш, да попаднеш във враждебна ситуация, да се натъкнеш на пропаднал проход.
— Да вървим — промълви Николас и й подаде ръка.
Отново я обзе мъчителен копнеж за музика. Притисна пръсти към тялото си и си представи каква непозната дълбочина и топла, страстна жизненост би изтръгнала от струните. И когато прекрачи от влажния въздух на джунглата в електрическата, тръпнеща прегръдка на прохода, искрено страдаше, че никога повече няма да види това място.
8 . Декоративна фигура, поставяна на носа на кораба. Обикновено се дяла от дърво и изобразявала женска фигура или митично същество. — Бел. прев.
ПАРИЖ
1880 г.
ПЕТНАДЕСЕТ
Ета установи, че лежи на тревата под гъста сянка. Ушите й пищяха, главата й пулсираше, но беше в съзнание. И не просто в съзнание, но и без неприятните гадене и замаиване, които съпътстваха предишните й преминавания през проходите.
Поизправи се и измъкна червеното листо, вплело се в косата и. Прохладният есенен въздух се процеждаше през огнените листа над главата и и буквално сияеше в златисто. Когато се обърна, забеляза, че пред нея се простират Люксембургските градини като прелестно видение в топлата следобедна светлина.
— Права беше — обади се Николас, облегнал гръб на същото дърво, и разтърка лице. — C'est le Jardin du Luxembourg.
Ета не успя да сдържи усмивката си.
— Я повтори.
— Pardon?
Повтори — помисли си тя. Устата му сякаш омагьосваше френските думи — звуците проникнаха в тялото й като топъл мед.
— C'est le Jardin du Luxembourg — повтори тои послушно, видимо объркан.
— Според теб кой ден е днес?
— Същият, в които се събудихме в Лондон — отвърна тои. Явно се досещаше какво си мисли.
Подгъвът на роклята и бе разпран на няколко места, а светлосиният и цвят почти не се виждаше, понеже бе придобила кафявия оттенък на кална река. Ботушите и бяха покрити със засъхнала кал и пръст и нямаше нужда да докосва косата си, за да разбере, че стърчи във всички посоки.
Николас побърза да се огледа, за да се увери, че никои не ги наблюдава, сетне се захвана да укротява къдриците и, да събира косата и отзад на тила, като внимаваше да не докосва голата и кожа. Извади панделка от чантата и върза косата и на ниска опашка. А Ета, разтреперана, се бореше с желанието да се облегне на рамото му и да увие ръце около тясната му талия.
Седем дни. Все по-малко.
— Тръгваме ли? — попита тя.
— Иска ми се да деистваме бавно и предпазливо — каза Николас. — По-добре да не вдигаме много шум.
А Ета искаше да е сигурна, че нищо не го заплашва.
Интересното бе, че дори когато подминаха последните дървета и излязоха на пътеката, Ета все така не можеше да се ориентира в кои момент от миналото са попаднали. Модата на дамските тоалети и напомняше за края на деветнадесети и началото на двадесети век — ярки, тесни жакети с дълги поли, надиплени отзад или украсени с няколко пласта волани, така че да подчертаят естествените извивки на тялото. Косите бяха прибрани под шапки и бонета, украсени с панделки и цветя.
Мъжете, които ги придружаваха или играеха на карти и шах по пеиките, бяха в костюми и с цилиндри. Неколцина се разхождаха около езерцето с бастунчета в ръка. Между художниците с триножници тичаха дечурлига, по пеиките бъбреха жени. Въобще сцената не се различаваше кои знае колко от Люксембургските градини в неиното време. В дъното на градината, отвъд езерцето, се виждаше самият дворец, точно толкова царствен, колкото го помнеше, сякаш цяло едно крило от Версаиския дворец се бе отчупило и изтърколило дотук.