— Би трябвало всичко да е наред — отбеляза Николас тихо. — Важното е да не поглеждаме никого в очите...
Внезапно, като изстрелян от пружина, Николас хукна. Само преди миг стоеше до нея, неподвижен като мраморна статуя, а в следващия тичаше, прескачаше лехите с цветя, разлюлял пъстрите им главици. Разпищяха се жени, развикаха се мъже, но Николас дори не си направи труда да следва многолюдната пътека около езерцето, а мина направо през водата, зашляпа напряко и изскочи от отсрещната страна. Две момченца понечиха да последват примера му, но бяха спрени навреме от бавачките си.
За миг Ета замръзна, протегнала ръка след него. Възрастен мъж с добродушно лице притисна нещо студено в дланта й. Монети.
— Чакаите, не! — възрази тя и понечи да му ги върне. — Не съм. Няма значение.
Пъхна монетите в джоба си и хукна след Николас, като се опитваше да не се замисля върху факта, че току-що я бяха сбъркали с просякиня. Е, за всяко нещо си има първи път.
Не беше трудно да проследи тъмната му фигура през тълпата — Николас тичаше покраи статуите на френските кралици към алеята, която щеше да ги отведе към улицата. Накрая спря, но заради широките му рамене Ета така и не разбра какво е преследвал, докато не спря зад него, заобиколена от насъбралите се зяпачи.
Тичал бе след жена — възрастна жена, ако се съдеше по леките бръчки, но елегантна и изправена. Тъмната и кожа имаше оттенъка на плодородна пръст, косата и бе прибрана под семпла шапка. В сравнение с останалите жени наоколо, облеклото и бе твърде обикновено, сякаш бе униформа.
В краката и се търкаляше преобърната кошница. Ета се втурна да събере изпопадалите консервени кутии. Когато се обърна, Николас бе сложил ръка върху рамото на жената и говореше с дрезгав глас на френски:
—Je suis vraiment desole. Je croyais... ma mere...
При тези думи стреснатото изражение на жената омекна.
— De hen. — Усмихна му се и го потупа по ръката. — Ти es un cher garcon.
Ета изправи кошница и безмълвно и я подаде. Николас изглеждаше напълно съсипан, не можеше да си поеме дъх.
— Au revoir — каза жената и им помаха.
— А... ъ... au revoir — повтори Ета и загледа как жената се отдалечава.
Николас гледаше втренчено след нея и се олюляваше. От
панталоните и обувките му се стичаше вода.
— Да не привличаме внимание, а? — подкачи го Ета.
Той не отговори — стоеше като вкаменен.
Маи не беше зле да продължат нататък, за да не ги забележат пазители или полицаи. Ета го хвана под ръка и го поведе встрани от пътеката, между дърветата и одеялата на излезлите на пикник семеиства, докато не забеляза познато място — фонтана „Медичи“ и дългото, продълговато езерце отпред.
Насочи едрото му тяло към най-близката пейка.
— Добре ли си?
Николас поклати глава и преглътна мъчително.
Ета затършува в торбата, за да потърси нещо за хапване. Николас като че ли беше в шок. За съжаление, не намери нищо.
— Ей сегинка се връщам.
С монетите, дадени и от възрастния човечец, и с помощта на жестове успя да купи хляб и малко шише лимонада от близката сергия. Един любезен господин от опашката се опита да и помогне с превода и дори й даде няколкото монети, които не й достигаха.
Когато се върна при Николас, тои вече се беше окопитил, крачеше неспокоино и се оглеждаше за нея. На лицето му се изписа такова облекчение, когато я видя, че тя се втурна към него, като внимаваше да не разлее лимонадата.
Николас взе хляба и бутилката от ръцете и, сложи ги на пеиката и уви ръце около тялото и. Ета се надигна на пръсти, прегърна го през раменете и направи онова, което копнееше да направи още когато го остави при фонтана: притисна го силно към себе си, докато тялото му не спря да трепери.
Не и пукаше как изглеждат отстрани. След известно време стъпи обратно на пети, пусна го и посочи хляба.
— Да знаеш, че здравата се охарчих! Така че искам да изядеш и последната троха.
— До троха — съгласи се тои и и отчупи едно парче. Седна на пеиката и се огледа смутено. — Трябва да призная, че се учудвам как не са ни сметнали за скитници и не са ни изхвърлили.