Ета реши да не споменава откъде има пари за хляб и лимонада. Вместо това загледа с любопитство гримасата, която се изписа на лицето му при първата глътка.
— Господи — закашля се тои и се удари с юмрук в гърдите. — Кога ще спре да щипе?
— Обиколил си света, а не си пил лимонада? — пошегува се тя. — Какво? Само бира и вино, така ли?
— По-добре, отколкото заразена вода. — Тои разчупи малкото хлебче на две и поднесе своята половина към устата си. По лицето му се разля задоволство и Ета потръпна от радост.
— Какво се случи преди малко? — попита тя нежно.
Николас въздъхна дълбоко и зарея поглед към водата.
— Стори ми се, че онази жена... видях я как бърза през парка и в първия момент реших, че е майка ми.
Светът като че рязко се сви около тях, пристегна болезнено раменете й и я остави без дъх.
— Знам, че звучи налудничаво, а и беше дяволски опасно, но приликата бе направо поразителна. Естествено, не беше тя. Отдавна е починала. Наясно съм с това, но се почувствах сякаш... — тои сплете ръце в скута си и поклати глава. — Почувствах се сякаш облаците на миналото са се разчистили и са ми я върнали.
Ета се облегна на рамото му. Не й хрУмваше какво да каже.
— Знаеш ли какво се е случило с нея?
Николас кимна.
— Докато скитах с Джулиън, Хол продължил да търси вместо мен и открил, че е починала в Южна Каролина през 1773 година от треска. Сама — отвърна тои, като се запъна на последната дума. — Дори не знам къде е погребана. Хол реши, че ще е твърде опасно да се опитвам да намеря гроба въпреки документите ми.
— Много съжалявам — прошепна тя.
Николас зарови лице в косата й.
— Малко са нещата, за които съжалявам в тоя живот — промълви тои, — и може би трябва да съм благодарен, че скърбя само за нея. Но макар да обвинявам Аирънуд, не мога да простя на себе си. Не биваше да приемам предложението му и да се впускам в пътешествия. Ако не бях тръгнал, вероятно щях да я намеря навреме и да откупя свободата и. Джулиън нямаше да загине, а аз щях да съм свободен от оковите, които проклетото му семейство непрестанно се опитва да ми надене.
Ета прекрасно знаеше какво е да таиш угризения, да ги носиш дълбоко в душата си. Бе готова на всичко само и само да изживее отново онези последни мигове с Алис, но дори и това бе невъзможно. Не би могла да съществува два пъти на едно и също място, в една и съща година.
Но Николас не бе пътувал до 1773 година. Или поне не се бе задържал там.
— Няма ли проход към тази година? Знам, че не можеш да спасиш Джулиън, защото това би променило твърде много неща. А ако майка ти е била болна, навярно не би могъл да и помогнеш. Но може би. може би, ако отидеш да я видиш, това ще донесе утеха и на двама ви?
Николас поклати глава.
— Точно към тази година няма проход. Разсъждавал съм хиляди пъти по този въпрос — мислих дори да оставя съобщение в миналото на Хол, да му заръчам да не ми позволява да тръгна. Но колкото и да съжалявам за избора си, не мога да постъпя толкова егоистично. Не мога да рискувам да предизвикам такива промени.
— Значи, когато ми каза, че не мога да спася Алис, си говорел от личен опит.
— Не ти казах цялата истина, а трябваше — промълви той.
Явно бе предпочел да пази този спомен заровен дълбоко в съзнанието си като остра кама, която бе обвил в безброи изолиращи пластове, та да не се нарани. Ета го разбираше.
— Това може лесно да се поправи — отбеляза тя. — По-рано не си разполагал с астролабия.
Николас изправи гръб и се дръпна назад. Маи за пореден път бе успяла да го шокира.
— Ета.
— Не, не ми клати глава, сякаш е невъзможно. Не е невъзможно. Можем да отделим малко време и да направим един проход, преди
— Преди да я върнем на Аирънуд? — довърши той, а очите му блеснаха подозрително.
Тя кимна, колкото и да й бе неприятно да лъже.
— Нещата са по-прости, отколкото си мислиш.
Николас стисна мрачно устни. Защо отказваше да повярва, че това бе съвсем реална възможност, че би могъл да има всичко, което желае? Защо проявяваше такава неохота? Вярно, казал бе, че не иска да пътешества повече, но едно последно пътуване, за да види майка си, да бъде с нея и да успокои съвестта си — не си ли струваше?
— Както и да е, трябва първо да намерим проклетия уред, а, за щастие, вече разчетох следата. — Николас сложи длан върху каменните перила, опасващи езерото. — Всъщност ти ни доведе точно където трябваше.
— Искаш да кажеш... — Ета проследи погледа му към фонтана. — Занеси монета на вдовстващата кралица.
— Фонтанът „Медичи“, построен по заръка на Мария Медичи, вдовицата на Анри IV, нали така? Джулиън веднъж ме доведе тук, търсеше някакво момиче, което видял случаино на улицата. Ако мъжете от клана Аирънуд си приличат по нещо, то е, че обичат да поучават околните и да им изнасят ненужни лекции по история.