Ета кимна. Каменните скулптури на фонтана бяха изящно издялани — някои върху колоните, други, по-малки — между тях. Композицията в центъра изобразяваше как Полифем изненадва Ацис и Галатея — грамадният бронзов циклоп Полифем надничаше иззад една скала, а обречените влюбени бяха изваяни от бял мрамор.
Майка и бе специализирала реставрация и консервация на произведенията на италианския Ренесанс, в които бе влюбена. А изкуствената пещера на фонтана видно черпеше вдъхновение от същия период. Връзката беше повече от очевидна.
Николас въздъхна тежко и зарови лице в длани. Ета го погали по косата. Не можеше да прецени кое го бе разстроило повече — фактът, че бе привлякъл толкова внимание или че си бе позволил да таи такива смели надежди. А когато тои не вдигна глава и мускулите му си останаха изопнати и напрегнати, тя дръпна едната му ръка и сплете пръсти в неговите. Усети как лекичко стисва ръката и в отговор.
— Отнеси монета. — измърмори тя. Естествено, нали хората пускаха монети във фонтаните, за да им се сбъдне желание. — Маи си прав.
Извади хармониката със свободната си ръка и я поднесе към устните си. Раменете й се изопнаха в очакване на оглушителния вой.
— Чакаи — спря я тои, преди да е духнала в хармониката, и я хвана за китката. — Ета, трябва да ти кажа нещо.
Рязкото изпукване на прохода ги накара да скочат на крака. Хармониката изхвърча до самия ръб на водата и Ета понечи да се хвърли след нея. Но преди да успее да скочи, ръката на Николас се стрелна и я натисна обратно на пейката. Той се заоглежда трескаво.
— Не. — започна тя. Не успях да изсвиря. Но щом проходът вече виеше, тогава.
Иззад фонтана се показаха две фигури, пуснаха чантите си на земята и смъкнаха саката на черните си смокинги. Единият, висок мъж с кестенява коса, дръпна папийонката от врата си и звучно се засмя на нещо, казано от другия — по-нисък, русокос млад мъж. И двамата бяха привлекателни, а в чертите им имаше нещо познато, макар Ета да не се сещаше откъде ги познава. Тъмнокосият вдигна глава и студеният му син поглед се втренчи в нея.
Трудно бе да се каже кои бе по-изненадан: Николас, които изохка стреснато, Ета, когато установи, че мъжът има очите на Сайръс, или мъжът, който пребледня като тебешир и викна:
— Роуз?
Николас я дръпна и изсъска една-единствена дума:
— Бягай.
Дългите му крака с лекота поглъщаха метрите, принуждаваики я да ускори крачка, за да не изостане. Посетителите в градината, които тъкмо се възхищаваха на залеза, се разбягаха от пътя им.
— Роуз! — викна мъжът след тях. — Роуз!
— По дяволите — изруга Николас.
При звука от изстрела парижани се пръснаха във всички посоки като изтръскани от торба цветни пера. Звънна втори изстрел, ожули кората на дървото до Николас и посипа дъжд от листа и парченца кора. Без да се замисли, Ета се пресегна и бръкна в торбата. Стисна дръжката на пистолета и го изтегли навън. В горната му част стърчеше нещо като кука — палецът и я улови, дръпна я назад и с леко натискане на спусъка Ета стреля.
Костите и се разтресоха от вибрацията, ушите и писнаха от оглушителния трясък. Но ефектът бе мигновен. Пътешествениците се отказаха да ги преследват.
— Дявол го взел! — изруга Николас и се обърна да я погледне. — Хареса ти, нали?
Ета сви рамене. Може би съвсем малко. Достатъчно, че да иска да опита отново и този път да се прицели. Здравият разум обаче надделя и без да спира да тича тя предаде пистолета на по-добрия стрелец от двама им.
Николас се насочи към зелената морава, минаха между дърветата, излязоха от парка и хукнаха през улицата. Вървеше пред нея, следваики извивката на шосето, като проправяше път между стреснатите минувачи с широките си рамене, сетне рязко сви в тясна уличка. Приклекна зад купчина дървени сандъци и тя последва примера му, макар дробовете и да се свиваха така мъчително, че я беше страх да не повърне.
— Дявол го взел — измърмори тои отново. Трепереше по-силно отпреди, а пръстите му попипаха някаква драскотина на рамото. Нима куршумът го бе одраскал?
— Кои беше? — изпъшка Ета, като се опита да надникне иззад сандъците.
Николас облегна глава о влажната каменна стена.
— Баща ми. Огъстъс Айрънуд.
Ета се бе досетила — видяла бе очите на мъжа, разпознала бе изражението на Сайръс, носа и веждите на стареца върху непознатото лице. Видяла бе и болката, изписала се върху това лице, когато мъжът извика името на майка й.