— Добре ли си? — тя докосна ръката му.
— Не му е за пръв път да се опита да ме убие — отвърна Николас с привидна небрежност, — но да се надяваме да е последният. Исусе, не очаквах да го видя отново. Проклето пътуване във времето, проклет...
О, господи — досега не се бе замисляла, че дори след като някои пътешественик умре, пак има шанс да го засечеш в миналото. Проходите те връщаха в определена година и място, но не и на конкретна дата. Що за съвпадение да пристигнат тук по същото време, когато някаква отминала версия на баща му също бе решила да пътува насам?
— Каква ирония. — Николас тръсна глава и се обърна към нея, към пръстите, които галеха лицето му. Сетне улови ръката и и сплете пръсти с неините. Втренчи поглед към отсрещната стена, очевидно разкъсван от емоции.
Защо майка й би скрила астролабията в място и време, до които кланът имаше достъп? - Явно отговорът бе друг.
Затвореше ли очи, опиташе ли се да си представи стената с картините, да проследи хронологията на историите, разказвани от майка и, Ета неизменно стигаше дотук — до Сорбоната, където Роуз бе следвала история на изкуството. Това бе последният елемент от пъзела.
Не.
Ета се изправи толкова рязко, че Николас се извърна стреснато. Картината на Люксембургските градини не беше последната — майка и бе споменала, че иска да я смени, че на неино място ще сложи сирийската пустиня.
Разказала и бе историята за обеците, за пазара в Дамаск, за жената, която и ги продала. А майка и, както започваше да става ясно, не беше от хората, които правят нещо без причина.
Слушаш ли ме, Ета?
Няма да забравиш, нали?
— Не забравяй, истината е в преданията — изрече бавно Ета. Какво означаваше това — че думите и разказите имат по-голяма тежест от написаното?
Възможно бе майка и да е преместила картината, след като бе написала писмото. А може би умишлено е вмъкнала фалшива следа, в случаи че Аирънуд успее да разчете указанията и надуши следите и. И в двата случая в момента бяха в грешния град, в грешното време.
— Трябва да се върнем — прошепна тя. — Пропуснали сме нещо. Не е трябвало да идваме дотук.
— Но нали каза, че. — челото на Николас се смръщи неразбиращо. — Сигурна ли си?
— Напълно. Можем ли да се доберем до прохода към Ангкор?
— Винаги можем да опитаме.
Както се опасяваха, след стрелбата в парка беше пълно с полиция. Ета усети неприятна тръпка при мисълта, че случаят ще се появи във вестниците, че има свидетели, че ще остане следа. Толкова се стараеха, а сега.
— Не се тревожи — отвърна Николас. — Струва ми се, че може би е трябвало да се случи.
Тя го погледна изненадано. Гледаха да не навлизат в самата градина, а вървяха по периферията, провираха се между дърветата по външния периметър. Униформите на полицаите се сливаха с тъмните костюми на мъжете, които даваха показания и обясняваха какво се е случило, а на техния фон рязко се открояваха цветните петна на дамските рокли.
— В писмото си Върджил пише, че моят... Че Огъстъс зърнал Роуз в Париж. Може би е ставало дума за тази среща?
Може би. Макар да и звУчеше като пълна лудост. Ако се замислеше, така излизаше, че реално няма избор и свободна воля, че пътят им е бил предначертан още от самото начало.
— А може да е съвпадение — измърмори Николас.
Проходът жужеше тихо и кротко къдреше въздуха.
Николас я накара да изчака няколко минути, докато обиколи между дърветата с изваден пистолет, за да се увери, че са сами. Когато наи-после прекрачиха прага, тесният обръч на прохода отново се стегна около тялото и като задушаваща прегръдка, но поне другите й сетива останаха незасегнати.
Проходът я изхвърли грубо и Ета залитна към каменните плочи, размахала ръце, за да се задържи на крака. Олюля се под собствената си тежест и успя да се спре едва в последния момент — пръстите на краката и се заковаха на самия ръб на терасата. Отпусна се тежко на земята, за да не падне по лице.
— Ета? Къде си?
Явно тъмнината пред очите и не бе остатъчен ефект от преминаването през прохода — небето бе черно като въглен.
Същия ден — помисли тя уморено, — но друг час.
Тежки облаци затулваха луната и звездите. В тъмнината сетивата и рязко оживяха, долови сладникавата, нездрава миризма на джунглата, която едновременно гниеше и цъфтеше. Чуваше как ситни капчици дъжд трополят по камъните и листата. Усети ръцете на Николас, който се придвижваше опипом и случайно докосна косата й.