— Моля се на Бог да си ти, а не някой тигър.
Ета се разсмя. Сякаш в отговор на смеха и един от облаците се отдръпна услужливо и пропусна тъничък лъч лунна светлина, които се прокрадна надолу и посребри локвите.
— Бързо, къде е хармониката? — обади се Николас.
Тои духна силно и целият подскочи, когато проходът нададе пронизителния си рев.
Слухът и, и без това чувствителен, сега бе изострен допълнително, понеже не можеше да използва зрението си. Спомни си онези случаи, в които Оскар и демонстрираше нова техника и я караше да затвори очи, за да може да напрегне слух и да долови разликата в тона или звука. Този път ясно различи отделните пластове на звука, сякаш бяха различни секции в оркестър.
Значи беше права.
— Чуваш ли? — обърна се тя към Николас.
— Чувам само чуковете на Сатаната и боините барабани на пъкъла.
Ета му изшътка.
Той се размърда нетърпеливо.
— Не искам да прозвуча грубо, но може би...
— Чуи — нареди му тя и започна да тананика в тон с ниското ръмжене. Звукът внезапно се промени и тя го последва, извиси глас едновременно с пронизителните трели, които ушите му не бяха успели да различат.
Всяка от портите издаваше какофония от звуци, така различни една от друга, в такава различна гама, че Ета се ядоса на себе си, задето не се бе заслушала по-рано. Сега ясно чуваше двата зова, вплетени в един. Два прохода.
— Значи има още един — измърмори Николас. — Едва го чувам.
Ета се завъртя в опит да разбере откъде се носи звукът, но тои се блъскаше в каменните стени, отскачаше и отказваше да разкрие източника си.
Николас се заоглежда трескаво, търсеики ивицата трептящ, просветващ въздух на входа на втория проход.
Сетне се обърна към нея с усмивка на уста.
— Знам къде е.
— Не ти вярвам! — възрази Ета, вдигна се на пръсти и на свои ред се огледа.
— Струва ми се, че този път ми се полага една точка — настоя Николас, очевидно развеселен от гнева й.
Ти какво, точки ли броиш? — тросна му се тя.
— А нима ти не броиш?
Добре де.
— Лондонския го разгадах аз.
— Но парижкия го намерихме заедно, а онзи в Ню Иорк го откри Аирънуд, така че за него никои не получава точка. Така че сме едно на едно, пирате. Равен резултат.
Всъщност... това не звучеше толкова страшно.
— Откъде си толкова сигурен за сегашния?
— Може да имаш уши на куче, но аз имам очите на ястреб — отвърна Николас и посочи към върха на храма „Фимеанакас“. Стотици стръмни стъпала водеха към главния вход. към трептящата пелена от въздух, която блещукаше като изрязана от звездното небе. — А онова там, струва ми се, е проходът, който търсим.
ДАМАСК
1599 г.
ШЕСТНАДЕСЕТ
Николас си помисли, че таината на успешното преминаване през проходите и безопасното приземяване от другата страна се крие в положителната нагласа и доброто равновесие.
Прекрачиш ли уверено прага, трептящият въздух те побутваше съвсем леко, така че излизаш от другата страна с лека засилка, вместо като изстрелян от оръдие. Тъмнината и неприятното стягане нямаше как да се избегнат, но ако знаеш какво да очакваш, умът успяваше да се нагоди.
Ета изохка тихо, когато краката и удариха земята, и двамата внезапно се оказаха обвити от хладен, сух въздух. Николас неволно я стисна за ръка, докато се ориентират къде са попаднали.
Този път не бяха на ръба на скала. Не ги бяха застреляли, нито проболи с меч или щик. Не се бяха озовали в пълно с крокодили блато, нито насред пренаселен пазар или горяща сграда. Би трябвало да се чувства благодарен. За съжаление, чувстваше се напълно смазан.
Нямаше как да разбере колко е часът, ясно бе единствено, че е нощ — навярно същата, в която бяха напуснали Камбоджа. До слуха му достигнаха далечни гласове, приглушени от разстоянието или изречени на непознат, напевен език, които не разбираше. Струваше му се, че въздухът е подправен с аромата на наи-благоуханни и редки подправки, при това така щедро, че почти усещаше вкуса му върху небцето си. Ветрецът носеше странни миризми, едновременно познати и непознати — на топлата пот на товарни животни и на пушек, примесени с нотки на опияняващ цветен аромат.
Скоро очите му привикнаха с тъмнината и тои започна да различава формите около себе си. Помещението бе просторно. В отсрещния краи имаше богато резбовано дървено легло, а също и нещо като писалище или може би маса — така бе отрупано с предмети, че му бе трудно да прецени.