— Личи му — каза тихо, вгледана в лицето на Бенджамин Линдън. — Има нейните очи. Нейната уста.
Черти, които и тя бе наследила. Снимката едновременно я радваше и натъжаваше — наи-после се бе натъкнала на доказателство за съществуването му, доказателство, че е имала и други роднини освен майка си.
— Алис е права. Трябвало е да я унищожат — измърмори тя.
— Астролабията ли? — попита Николас след кратко колебание.
Тя кимна и чувството за вина, примесено с мрачни предчувствия, нахлу във вените му като тежка отрова. Предпочиташе да избягва темата, вместо да се замисля за предателството си, вместо да си представя разочарованието на Ета, когато Николас предаде инструмента на Айрънуд.
— Няма да можеш да я използваш — побърза да изтъкне той.
А и Айрънуд никога няма да ти позволи да избягаш. Нито ти, нито майка ти.
— Така е, знам, но не виждам изход, които да не предизвика огромни последици. Имам още няколко дни... не са много, но все пак... Трябва да измисля как да спася мама, без да връщам астролабията на Аирънуд — отвърна Ета, досетила се какво си мисли Николас. — А после ще трябва. да изчезнем.
Сърцето му остро се сви при тази дума.
— А цигулката? Концертите?
— Няма друг вариант освен непознато бъдеще, каквото дори не мога да си представя.
Николас сви колене и ги обгърна с ръце. Дълбоко в себе си долавяше, че Чеис е прав, че двамата с Ета си приличат. Но от време на време, както сега например, когато Ета небрежно подхвърляше идеи, които тои не разбираше, а му бе неудобно да пита, осъзнаваше с пълна сила колко различен бе произходът им, до каква огромна степен светът на всеки от тях бе оформен от мястото и епохата, в която бяха родени. Та тя знаеше неща, които тои дори не можеше да си представи. Какво би могъл да и даде освен няколко урока по история?
Излъгал бе, когато и каза, че не иска да знае какво предстои. Напротив, искаше. Дори ако това означаваше да живее със знанието за всичко, което липсва в живота му. Някаква непозната потребност се надигаше у него, потребност, която от дете бе свикнал да пренебрегва, но сега започваше да настоява за вниманието, от което винаги я бе лишавал.
Искам да знам. Искам да търся. Искам да откривам.
За пръв път, откакто Хол го бе отвел от студената, ужасна къща на Аирънуд, Николас усещаше полъха на нови ветрове, ветрове, които носеха промяна, които го тласкаха в нова посока. Можеше да има всичко, за което копнееше, дори и без собствен кораб — проходите можеха да го отведат навсякъде където пожелае. А тя — жената, за която копнееше — щеше да е до него.
Погълнат от тези мисли едва сега забеляза кожения бележник с емблемата на рода Линдън, паднал на земята до масичката. Страниците бяха празни, още чакаха да бъдат запълнени с дати и спомени. Чакаха описанията на пътешествия във времето.
— Тази къща явно е принадлежал на семеиството ти. Аирънуд е конфискувал имущество на другите кланове, но е възможно да не е знаел за нея.
Ета бавно се завъртя, бавно огледа стаята, вдиша въздуха, сякаш се опитваше да се слее с нея.
Николас сведе поглед към бележника в ръцете си.
Можеше да се върне в „Гургулицата“, макар да се съмняваше, че ще намери торбата и вещите си недокоснати. Ако старецът смяташе, че би могъл да ги използва, за да го манипулира, то със сигурност ги беше прибрал. Не, щеше да намери Чеис и Хол, да ги уведоми за намеренията си, а после...
Ще замина.
Обичаше първичната красота на морето както нищо друго на тоя свят. Дори когато морето му се гневеше, дори когато му напомняше за собствената му незначителност в лицето на бурната си ярост. Морето чакаше търпеливо, чакаше онези мъже, които бяха достатъчно смели, за да покорят блестящата му шир, мъже, които бяха готови да го използват, за да открият богатство, земи, себе си. Нима неговото време не криеше непознати места, острови и ледени кралства, които тепърва трябваше да бъда открити, пътища, които да бъдат очертани, за да скъсят разстоянията между цивилизациите? Нима подобно призвание нямаше да заглуши болката, която се разгаряше в душата му при мисълта, че тази следа бе последната, че това търсене, това кратко пътешествие през страха и чудесата наближаваше своя край?
Не — помисли си тои и прокара опакото на ръката си през челото. Кои ще се чувства удовлетворен да броди из четирите краища на един малък свят, когато може да разполага с всичкото време? — Разбира се, че не.