— Я виж ти. — наруши мислите му Ета и приклекна до него.
— Какво има?
Тя се пресегна към нещо облегнато до задните лапи на тигъра.
Някакво създание, което приличаше на голям плъх или мишка, само че изправено на задните крака, обуто в червен брич с жълти копчета. с обувки. И ръкавици?
Ета го отупа от праха и наи-неочаквано го притисна към гърдите си.
— Нещо, на което май не му е тук мястото — предположи Николас.
Тя кимна, върна препарирания гризач на пода и се захвана да
смъква и останалите чаршафи, като ги хвърляше на земята. Така, както бе седнал на земята, пред Николас се разкриваше чудесна гледка към долната половина на босите и нозе. Жените от неговото време неизменно бяха покрити от главата до глезените, та му се бе наложило да впрегне цялата си воля и чувство за чест, за да не се зазяпва в изумително гладката кожа, която се разкриваше пред очите му от два дни насам.
Импровизираната превръзка бе започнала да се смъква и отдолу се показваше зачервената драскотина. Трябваше да... какво му бяха обяснявали за микробите и болестите? Да я... стерилизира с някакъв алкохол. Да я превърже с чисто парче плат и да се моли на Бог да не и остане белег.
Когато Ета се обърна към него и се облегна на писалището, Николас забеляза умората и изненадата, отпечатани дълбоко върхУ нежните й черти.
— Какво има?
Ета сви рамене.
— Не мога да чета мислите ти — отбеляза тои. Тази къща принадлежеше на непознат и докато не се уверяха, че е собственост на семеиство Линдън и че друг не можеше да я намери, Николас не би могъл да се отпусне.
Ета се усмихна леко.
— Понякога ми се струва, че можеш.
Вярно бе, че мислите им често се движеха в една и съща посока, но имаше моменти, в които Ета му се струваше точно толкова загадъчна, колкото звездите в небето. Изправи се и се приближи към нея.
— Не знам защо се разстроивам — подхвана тя, а пръстите и се заиграха неспокоино с краищата на панделката, с която Николас бе прибрал косата и. Тои дръпна ръката и и я стисна между дланите си. Струваше му се толкова превъзбудена и настръхнала, че се опасяваше да не излети през прозореца. Освен това усещаше главозамаиващото цветисто ухание, което го побъркваше, навяваше му мисли за копринен нощен въздух, за натежала като опал луна, а също и. — Всички пътешественици ли са такива? — тя посочи стаята около тях със свободната си ръка. — Колекционери? Туристи в далечни епохи? Пътуват, за да се позабавляват и да съберат сувенири, с които да се хвалят пред приятелите си? Да трупат чужди спомени — тя вдигна парче пергамент. — Погледни, някои си е купил билет за „Титаник“, а отсреща има сандък с надпис „Помпеи“, които отказвам дори да отворя. Има ли смисъл в цялата работа, освен да се развличат? София твърди, че защитават линията на времето, но на мен ми се струва, че защитават единствено собствените си интереси.
Деиствително изглеждаше сякаш стаята е колекция от трофеи от един разпилян живот. Предметите нямаха нищо общо помежду си, освен, разбира се, очевидната прилика — че принадлежаха към различни епохи. Причудливи часовници със съвършено изчистени линии, закачени по стените мечове, порцеланови фигурки, копринени халати и одежди, които надминаваха и наи-необузданите му фантазии, стари вестници и бюлетини, съвсем пожълтели — всичко това лежеше едно до друго, сякаш присъствието му бе наи-естественото нещо на света. Семейното богатство или семеен музей.
— Че какво лошо има в това? — попита Николас. — Забавленията са привилегия, която малцина могат да си позволят. Но със сигурност не е престъпление. Струва ми се, че и ти самата усети вълшебството на пътешествията. Нима това не е жажда за знания?
— Възможно е — отвърна тя. — Но ми се струва, че не с тази цел са създадени проходите. Градили са ги цели поколения пътешественици, нали така? Как са разбрали как да го правят и защо са спрели?
Николас пусна ръката и. Трябваше някак да насочи разговора към по-безопасна тема. Уви, Ета бе твърде умна, със сигурност щеше да прозре подлостта му, когато изтръгнеше астролабията от ръцете и. Вече му бе пределно ясно, че няма намерение да я върне на Аирънуд, напротив, очевидно възнамеряваше да я задържи за себе си, колкото и опасен и дързък да беше този ход, че ще се опита да я използва, за да се върне в своето време и сама да спаси майка си. И макар да се възхищаваше на смелостта и и да се ядосваше на безразсъдството и, Николас бе длъжен да я накара да разбере колко е наивно да вярва, че би могла да избяга от Аирънуд. Бягството на Николас можеше да бъде оправдано — последвал бе Ета, както му бе заръчано — и навярно щеше да остане без последствия, стига да се завърнеше с астролабията. Но нима Ета можеше да е сигурна в прошката му след като възнамеряваше да му се опълчи?