Вероятно щеше да го намрази, задето я бе измамил. Но макар да бе готов да се примири с омразата и, не можеше да се примири с мисълта, че винаги ще е в опасност. Че Аирънуд ще стъпче свежия цвят на живота и и ще го погребе. Това бе единственият начин да я спаси, да спаси майка и и собственото си бъдеще, така че никои да не загине.
И Ета щеше да го разбере. Макар и след време.
Или поне така се надяваше.
— Защо, мислиш, са решили да пътешестват? — погледът на сините й очи бе мек и отнесен.
Ако друг бе задал въпроса, Николас навярно щеше да свие рамене и да замълчи, но Ета искрено се интересуваше от мнението му. А Николас напълно разбираше това желание да чуеш другия, да разбереш мислите му.
Желание. Умората бе смъкнала всички прегради, оставила му бе само наи-първичните инстинкти. Копнееше за устните и, за докосването й, за доверието й, за ума й.
Да проникне в мислите и. Да бъде до нея. С нея. Невъзможно — напомни си той.
Маи бе истински късмет, че не можеше да срещне себе си в миналото, защото се изкушаваше да се върне и да си тегли куршума, преди да сключи проклетото споразумение с Айрънуд.
— Кои мъж би устоял на изкушението за богатства, които само чакат да бъдат намерени? — тои прокара палец по резбования ръб на дървеното писалище. — И коя жена? — добави, сетил се за София.
— Може би е така — отвърна бавно Ета и се обърна да разгледа документите на писалището.
— Не си ли съгласна?
— Не казвам, че не съм съгласна. Сигурна съм, че за мнозина от тях мотивът е бил именно такъв, особено за по-късните пътешественици. Но първите не са знаели какво ще намерят, нали така? Нужна е много смелост, за да се хвърлиш с главата надолу в неизвестното.
— Или страх и принуда — отвърна той многозначително.
Тя се разсмя.
— Съмнявам се това да ги е подтикнало... Или поне се надявам да не е било така. Та това са хора, които са преодолели невъзможното — намерили са начин да заобиколят всички закони на физиката. Открили са нови светове. Вероятно са се възприемали като откриватели или учени. А може би са считали, че са призвани да разберат какво ни очаква и да направят нужните промени. — Ета започваше да се пали, думите и звучаха все по-въодушевено. — Може би Алис е права — предизвикали са твърде много промени и нещата са излезли извън контрол.
— Призвание? — Николас не успя да прикрие ироничната нотка.
— Защо не? Не ти ли се вярва?
— Вярвам, че човек сам избира целите и посоката си, а не че съществува предначертан път, който само чака да стъпя на него.
— Значи, не смяташ, че си призван да плаваш с кораб?
— Не. Това бе единствената възможност, която ми бе предоставена. И в един момент видях, че ако положа нужните усилия, бих могъл да постигна нещо.
Странно как бе успял да сведе неясните си мисли до тази простичка истина.
— Харесва ми — продължи тои, като се размърда неловко под изпитателния и поглед. — Харесвам предизвикателствата, пред които те изправя морето на всяка крачка. Морето ми позволи да видя много повече, отколкото съм мечтал, а и постоянно подхранва жаждата ми да видя още и още. И по някаква случаиност се оказа, че ме бива в занаята. Но това не променя факта, че занаятът ми бе избран от друг. И този друг не е Божията ръка.
Ако Хол имаше някакъв бизнес нюх, щеше да цани Николас като чирак при някои търговец и да прибира припечеленото от него дотогава, докато Николас успееше да спести достатъчно, че да откупи свободата си. Вместо това още от самото начало свободата на Николас бе факт, а не непреодолимо препятствие, така че изобщо не му се бе налагало да се замисля по този въпрос. Семеиство Хол ненавиждаха робството като институция — не само заради унижението на робите, но и заради вредното му въздействие върху робовладелците.
Като капитан Николас щеше да има възможност да се издържа, а също и да се докаже пред света. Като собственик на своя компания и на богатство, което надминаваше мечтите му, би могъл да остави свой отпечатък върху света.
Кажи и — заповяда си и ръцете му неволно се свиха в юмруци. — Кажи и истината, проклето копеле.
— Винаги съм смятала, че имаш ли талант за нещо, значи, именно с това трябва да се занимаваш — отбеляза Ета. — Аз самата точно така се забърках с цигулката.
— И смяташ, че цигулката е твоето призвание? Значи, все пак ще доведеш нещата до край?
Ръката на Ета, посегнала към лъскава дървена кутиика, която бе изровила изпод купчина дневници, замръзна.