— Мисля, че да.... Макар да не съм сигурна, че е възможно на този етап. Животът ми се промени из основи. Не знам дали изобщо бих могла да се върна към предишното си ежедневие. Но. може би и мен ме очаква нещо ново — нещо, което дори не съм си представяла досега.
Нещо, което не съм пожелавала досега.
— Бъди спокойна — отвърна Николас след кратка пауза, — на моя кораб винаги ще има място за теб.
Лицето й се озари от прекрасната й, мъдра усмивка.
— Ще ми позволяваш ли да се катеря по въжетата? Да свивам платната?
Той се изсмя гръмко.
— Категорично не!
Тя също се засмя.
— Изобщо не можеш да ме спреш.
Въпреки строгите гласове, които ехтяха в главата му и настояваха да прояви здрав разум, да се вслуша в собствения си съвет и да не задълбочава собствената си болка, Николас се пресегна и отметна кичурче коса от лицето й.
Мили боже, когато го погледнеше с този поглед, имаше чувството, че е пристъпил в синьо-бялата сърцевина на пламък. Тъмните и зеници се разшириха, зъбите и прехапаха ъгълчето на устните и в главата му неочаквано отекна мисълта, че ако някои трябва да хапе тези устни, то това бе само той и никой друг.
Тои се смръщи и се дръпна назад с усещането, че едва е изплувал от дъното на океана.
— Какво... какво точно се очаква да правим тук?
— Не знам — отвърна Ета с дяволита усмивка. — Толкова си привлекателен, че на моменти напълно си губя ума.
Николас се обърна, уж да огледа стаята, но наи-вече за да скрие усмивката си.
— Отсреща има някакво писалище. Не е изключено вътре да има нещо полезно, което да ни подскаже къде се намираме — предложи той. — Аз ще надникна в сандъка.
Ета кимна и запрехвърля купчините документи с подновен ентусиазъм. Тежкият дървен сандък с железен обков беше отключен, но освен няколкото торбички с лавандула, които все още излъчваха нежен аромат, вътре имаше само одеяла. Чу се остро издрънчаване и Николас стреснато се обърна — Ета се бореше с долното чекмедже на писалището.
Тя духна кичур коса от очите си.
— Заключено е.
Николас опита да го отвори, но макар да приложи цялата си сила и тежест, успя единствено да счупи металната дръжка.
— Ти какво, мислиш, че не знам как се отваря чекмедже, ли? — тя дръпна счупената дръжка от ръката му и поклати глава. — Защо ще оставят всички тези неща навън, та всеки да може да ги види, а ще заключат единственото чекмедже в стаята? Какъв е смисълът?
— Защото — чу се копринен глас откъм сенките — не всеки разполага с ключ.
СЕДЕМНАДЕСЕТ
Ета скочи стреснато назад и се блъсна в писалището. Ръцете и инстинктивно затършуваха за нещо, с което да се защити, пръстите и се заровиха между листата и след миг изтеглиха ножа за писма, които бе зърнала преди минути.
Погледна "Николас и видя, че се изопнал като копие, а изражението му бе помътняло от убииствена решителност, каквато бе виждала само веднъж — онзи път, когато се бе хвърлил срещу нападателя и в Лондон. Той заобиколи писалището и застана до нея.
— Не мърдаите — непознатият говореше с тежък акцент, а думите звучаха сковано и неестествено. — Не бих се посвенил да убия двоика крадци.
— Кои сте вие? — обади се Ета и размаха ножа за писма, колкото и нелеп да бе жестът й.
— Би трябвало аз да задам този въпрос — отвърна мъжът и едва тогава пристъпи напред. Очевидно се бе промъкнал незабелязано и се бе спотайвал край стената.
Всъщност трудно можеше да се нарече мъж — дълбокият му глас силно контрастираше с пухкавото, кръгло лице, което подсказваше, че е горе-долу на тяхната възраст. Кожата му бе тъмна, очите черни и сурови под гъстите вежди. Дългата му бяла роба прошумоля, когато се приближи, а босите му стъпала потънаха в един от многото шарени килими. Облеклото му и се стори познато — наподобяваше одеждите, типични за Близкия изток от неиното време, макар да бяха доста по-пищни.
Боси крака. Въпреки мъглата на преумората, която и пречеше да разсъждава, тази подробност не и убягна и я накара да се замисли. Не бих се посвенил да убия двойка крадци... Нима това означаваше, че къщата бе негова? Вече по-отблизо Ета видя червените следи по бузите му, като че ли отпечатани от възглавница или чаршаф, мътния поглед на човек, който не се бе е разсънил съвсем.
Но... нима тази къща не принадлежеше на клана Линдън?
Николас посегна към вътрешния джоб на сакото си и младият мъж вдигна зловещо закривено острие.
Работата никак не вървеше на добре — напротив, намирисваше на кръв върху красивите килими.