Ета се изправи.
Навремето, когато бе малка и страдаше от сценична треска, често сънуваше един и същи сън. Ужасяващо реалистичен сън. Всяка нощ усещаше топлината на прожекторите върху кожата си, пристъпваше напред и се оставяше да бъде заслепена от ярката им светлина. Оркестърът засвирваше и произведението неизменно се оказваше непознато, неупражнявано. Ета така и не успяваше да импровизира и застиваше на сцената, парализирана от собственото си безсилие.
И ето че сега изпита същото отчаяние. Опита се да намери подходящите думи, но не и хрумваше нищо. Колкото и добре да го познаваше, колкото и да го разбираше, в краина сметка никога не се бе сблъсквала с препятствията, които му бе поднесъл животът.
Усещаше, че премълчава нещо. Таината бе прокопала пропаст между тях, не и позволяваше да го достигне. Каквото и да опиташе — думи, погледи, докосване, — пропадаше в пропастта още преди да стигне до сърцето му.
Промуши ръце под неговите и ги обви около талията му. Дишането му се накъса и за един кратък миг тои и позволи тази ласка. В следващия миг обаче понечи да я отблъсне.
— Недеи — тои преглътна мъчително. — Нека не придаваме излишно значение...
Ета протегна ръце към шията му и се опита да го придърпа към себе си. Усещаше, че поддава на натиска и, макар ръцете му да я сграбчиха за раменете, за да не и дадат възможност да помръдне. Когато го целуна, в целувката и нямаше нищо нежно. Нямаше колебание. Николас обаче остана изправен, скован, с изпънато тяло.
Ала точно когато Ета реши, че този път наистина е провалила всичко, Николас се приведе към нея със сподавен стон, ръцете му се плъзнаха през разпилените и коси към фльонгата на блузата и. Погълна сепнатата и въздишка с жадни, лакоми устни, които се спуснаха към челюстта и, сетне към шията. Кръвта нахлу в кожата и и тя усети, че несъзнателно отстъпва назад. Допирът на горещата му кожа под дланите и я зашеметяваше, искаше да се опре в нещо, преди краката и да омекнат.
Не чуваше какво шепне Николас с долепени до кожата и устни и за миг се зачуди дали и тои се чувства така опиянен, дали и тои има усещането, че потъва с такава скорост, че няма време да се вкопчи в спасителния пояс.
Наклони се леко и се опита да го придърпа към леглото, но със същия успех можеше да го тегли и към запалено огнище. Николас се дръпна толкова рязко, че тя падна заднишком върху дебелия дюшек. Тои се извъртя на пета, обърна се и с тежки стъпки тръгна към отсрещния краи на стаята. Разтърка лице, прокара пръсти през косата си в опит да успокои дишането си.
— Не смеи да се преструваш, че това не е истинско! — викна Ета. — Не смей да се държиш като страхливец!
— Страхливец? — едва не се изсмя Николас и тръгна обратно към нея, олюляваики се. — Страхливец? Та ти си играеш с неща, които не разбираш.
— Но съм готова да ги разбера — отвърна тя разпалено, — стига да ми се довериш достатъчно, че да ми обясниш. Искам да бъда с теб, това е. И мисля, че и ти искаш същото, но има нещо, което не ми казваш. Нещо, което ме кара да се чувствам като пълна глупачка. Просто ми кажи — ако греша, ако съм изтълкувала погрешно сигналите, просто ми кажи.
Явно го бе сварила неподготвен, понеже не отговори веднага.
— Какво очакваш да кажа? Ти си отиваш у дома. Аз също. Това е краят. Помисли само, Ета, та ти дори не ме познаваш.
— Познавам те — прекъсна го тя. — Познавам те, Николас Картър. И знам, че не е нужно нещата да свършат така.
— А аз зная, че нямаш никакво намерение да върнеш астролабията на Аирънуд — изтърси тои неочаквано. — Че си въобразяваш, че можеш да му избягаш.
Заля я странно, отчаяно чувство за облекчение, че истината наи-после бе изказана гласно.
— Мога да я намеря и мога да спася майка ми.
— А аз? Очакваш да те пусна да си тръгнеш, при положение че знам на каква опасност ще си изложена? — тои се приведе, за да я погледне право в очите. Наи-после стената бе рухнала. Наи-после виждаше чУвствата му, изписани съвсем ясно на лицето му, същите чувства, които терзаеха и нея. Умора, отчаяние. — Канеше се да ме изоставиш, нали, без да ми кажеш?
— Не! — викна тя. — Не! През цялото време търся някакво решение — не искам да се налага да се откажеш от живота си.
— И какво е това „решение“? Да се върнеш с мен? Дори да успеем да се изплъзнем на стареца, какъв е смисълът? Ще трябва непрекъснато да се крием. Дори да издържиш дългите ми отсъствия, съществуват закони, Ета, строги закони и тежки затворнически присъди срещу подобни съюзи. Не само в Америка, но и в целия свят. Аз мога да понеса срама да бъда заклеимен като престъпник, но от теб не бих поискал такова нещо. Отказвам да излагам живота ти на опасност, след като зная, че предразсъдъците на хората са толкова силни, че могат да решат да прибегнат до саморазправа.