— Хей! — възкликна Ета, но Николас я прекъсна:
— Всяка секунда бездеиствие ни излага на опасността да бъдем намерени от пазителите — викна тои. — Не желая да поемам излишни рискове и да протакам нещата, та пазителите на Аирънуд да ни настигнат, не и когато сме толкова близо до астролабията. Да не говорим, че имаме краен срок, нали така?
Ета въздъхна, но кимна.
Хасан също кимна.
— Тогава ще побързам. Но, baha'ar, колкото и добре да познавате морето, не познавате тази земя. Пустинята е безмилостна красавица, жестока кралица, която не се кланя никому. Вече мина пладне и не ще можем да потеглим още тази вечер. Ще се подготвим за път и ще тръгнете утре при изгрев слънце. Но първо трябва да чуете какво имам да ви кажа, иначе няма да знаете в коя посока да поемете. Нали така?
Николас сведе поглед към разперените си върху блестящото дърво длани и кимна.
— Както казах, Дамаск е известен като Невестата на земята, но има още една невеста — Палмира, Невестата на пустинята. Струва ми се, че това е вашата цел. И така, стигаме до следващите думи: „която спи вечен сън под небесата“. Някога Палмира е бил перлата на търговията, венец на блестяща цивилизация. Уви, оттогава силно е западнал. Но долината на гробниците все още стои.
Градът, който майка й бе нарисувала.
— Това е мястото — обърна се тя към Николас. — Там ще я намерим. — Сетне се извърна към Хасан: — Има ли начин да стесним кръга на възможните гробници? Много ли са?
— Безброи — отвърна Хасан с извинителен тон. — Не съм ходил там от години, така че не мога да ви кажа. Но Роуз пише да потърсите знака на семейството. Сигурен съм, че ще го познаете, щом го видите.
Ета кимна и се опита да си представи дървото, гравирано върху дневника на майка и. Вдигна замислено ръка и пръстите и несъзнателно се заиграха с хладната перла на едната й обеца.
— Тревожа се — продължи Хасан. — Пътуването от Дамаск до Палмира трае три дни с кон, а с камила още по-дълго. Ако пришпорите конете, може да стигнете и за два, но е опасно — вода няма и ако ги изтощите, ще се наложи да продължите пеш.
— Ще трябва да рискуваме — отсече Николас. — Трябва ни карта, компас, ако имате, вода, храна — можем ли още сега да идем до пазара?
— Ами, да, разбира се, но няма да ви трябва нито карта, нито компас, понеже ще дойда с вас. Ще ви бъда водач.
Николас вече се надигаше, но при тези думи спря.
— Нямаме нужда от водач.
Защо, озадачи се Ета. Нима смяташе, че щом умее да се ориентира в океана, ще се справи и с пустинята? Та предложението на Хасан бе истински дар. И тя поне нямаше намерение да му се изплюе в лицето.
— За мен ще бъде чест — каза Хасан. — Малка група като нашата не е идеалният вариант, но съм готов да защитавам и двама ви с живота си.
— Напълно съм способен... — подхвана Николас, но млъкна, защото Ета сложи ръка на рамото му.
— Надявам се да не се стигне дотам — каза тя, — но приемаме помощта ви. Благодаря.
Осъзнал, че битката е изгубена, Николас тръгна към къщата с широки, решителни крачки и толкова скован гръб, че буквално
усе аха изгаря ия му, гневен поглед — Този човек не обича да губи —
отбеляза Хасан, когато Николас се скри от поглед. Сетне ' се приведе загрижено към Ета. — С удоволствие бих го убил заради вас.
Ета така се стъписа, че едва когато Хасан се разсмя, разбра, че се шегува.
— Напоследък е малко на тръни. Последните няколко дни бяха доста трудни.
— За вас се тревожа повече. Струвате ми се тъжна тази сутрин — продължи Хасан. И макар да бяха горе-долу на една възраст, изражението му бе толкова търпеливо и разбиращо, че Ета се замисли дали да не се възползва от възможността да разтовари тревогите си пред човек, които бе мъдър и прозорлив като самото слънце — човек, който щеше да разбере какво чувства.
— Малко се поскарахме — призна тя. — Закърпихме нещата как да е, но само временно. Разстроен е и реагира остро. Аз също.
— Нарани ли ви?
— Не, нищо подобно — побърза да го увери тя. — Просто. стигнахме до заключението, че. — не и се искаше да го лъже, но и не знаеше как да му обясни, без да навлиза в подробности. — Че бъдещето ми вероятно няма да е такова, каквото очаквах.
Да не говорим колко се тревожеше за майка си — къде е, как се отнасяха с нея, дали не беше ранена.
— Струва ми се, че. — Хасан млъкна, като да обмисли думите си. — Отношенията ви не са така прости и ясни, както ги представи.
По гръбнака на Ета пробяга тръпка на тревога.
— Чуите ме добре, моя малка племеннице — продължи Хасан, очевидно усетил напрежението и. — Наясно съм с мотивите му. Не го съдя, както биха го съдили други. Abbi и Ummi не бяха женени — не можеха да се обвържат по традиционния начин. На жените от моята вяра е забранено да се вземат мъж от друга вяра. Но Аллах в цялата си мъдрост все пак ги събра. Когато разбраха, роднините и я прогониха. Тои я доведе тук, в тази чужда земя, за да започнат нов живот и да избягат от срама, които другите бяха хвърлили върху нея. Грижеше се за нас, осигуряваше ни всичко, но не биваше да ни виждат с него, за да не ни заклеимят, а и не можехме да пътуваме с него. Никога не ни е липсвало нищо — освен, на моменти, неговото присъствие.