Хасан потупа ръката й и продължи.
— Зная, че е богохулство, че противоречи на вярванията и учението ни, но аз приемам техния избор. Безкраино ги уважавам. Вярвам, че е важно не кого обичаш, а как обичаш. Затова ми се иска да ви кажа, че... цветето не е по-малко красиво само защото цъфти по различен начин. Или защото цветът му трае едва час, а не дни наред.
Ета кимна отново и някак успя да преглътне буцата в гърлото си. Точно това имаше нужда да чуе, точно тези думи, отзвук на собствените й мисли.
— Николас дълбоко се тревожи за мнението на околните. Възхищавам се на смелостта на родителите ви — мога само да си представя колко им е било трудно.
— Основното му желание е да ви защитава, това е добре — отбеляза Хасан. — Не виждам нищо лошо в това. Abbi ми е обяснявал какво е да пътешестваш, да видиш как тъканта на живота се разкрива пред теб. Казваше, че това е огромна „възможност“. Речено е, че за всяко нещо си има време, така че трябва да вярвате, че време ще има и за вас.
— Ами ако вече е отминало?
Той се наклони напред с лека усмивка.
— Тогава може би ще намерите начин да си създадете още време. Нали говорим за възможности, скъпа моя. Възможности.
Градът излъчваше някаква спонтанна красота. Беше толкова древен, че човек с лекота си представяше как през него преминава римски воиник или кръстоносец, или османски еничарин с ярки одежди, от онези, които пълнели града с богато украсените си роби и високите шапки. Истински кръстопът на вековете.
Дамаск блестеше бял като перла, а отделните му части се напасваха една към друга като парчета от пъзел. Улиците бяха извити, усукани, тесни, с изключение на „Правата улица“ с неиното така удачно име, която представляваше гръбнака на града. Къщите се надвесваха над калдъръмените улички и образуваха арки, целите в зеленина, под чиято сянка се криеха минувачите. Като че във всеки момент можеха да свърнат от улицата и да потънат в паралелен, таен свят. Светлината се процеждаше между сградите по особен начин, та на Ета й се струваше, че наблюдава всичко през стар прозорец.
Минаретата се издигаха гордо над къщи и пазари и миролюбиво си деляха небето с църковните камбанарии. Наи-голямата джамия, както им обясни Хасан, бе Голямата джамия, построена по времето на Омаядите. Голяма бе колкото палат, та където и да застанеш в очертанията на града, неизменно ще видиш част от нея.
По времето на Ета в Сирия бушуваше гражданска воина, при това толкова разрушителна, придружена с толкова много смърт и отчаяние, че милиони бежанци бяха принудени да напуснат страната си. Дори и Дамаск не бе пощаден. И въпреки това Ета намери неочаквана утеха в мисълта, че градът бе съществувал под една или друга форма в продължение на хилядолетия. Минавал бе в ръцете на безброи владетели, преживявал бе кървави въстания и свирепо потисничество и въпреки това бе оцелял.
— Хаиде, да побързаме — настоя Хасан. — В града има пазители на Аирънуд. Трябва да стигнем до пазара и да се върнем у дома колкото се може по-бързо.
Ета ускори крачка, като се не спираше да оглежда многолюдните улици и площади за някакъв знак, че ги следят. До нея Николас крачеше с напрегнато изражение, пъхнал ръка в гънките на антерията си — навярно стискаше кама.
Всеки souk си имаше покрита част — пазарище, — която приютяваше различен вид стока във всякакви разновидности. Ако Ета се бе надявала, че навесите ще я спасят от жегата, то определено грешеше. По тесните коридорчета се тълпяха толкова много хора — възхищаваха се на красивите клетки и веселото чуруликане у продавачите на птици, преценяваха теглото и здравината на оръжията при маисторите на оръжия, разглеждаха бакърените стоки за дефекти, че без да иска се сети за Ню Йорк в пиковия час.
От тавана, подобно облаци, висяха кошници, а когато минаха покраи покритите с фенери стени — фенери с всякаква форма и цвят на стъклото, каквито би могла да роди човешката фантазия — Ета усети, че краката й неволно спират.