Търговците на подправки и парфюми предлагаха краино необходима разтуха от неприятните миризми на града и особено на жителите му. Вероятно и тя самата понамирисваше. Нищо на тоя свят не може да се сравни с киселия дъх на търговеца на плодове, облъхнал лицето ти като напомняне, че са минали дни, откакто си престанал да търсиш четка за зъби.
Сърдечността на търговците и местните жители бе ненадмината — Ета никога по-рано не се бе сблъсквала с подобна вежливост. С помощта на Хасан Николас се опита да спазари няколко мяха за вода, а също и облекло, което да не се набива чак толкова на очи. Ета гледаше минаващите жени и се надяваше да не и личи колко неловко се чувства, задето чака отстрани, докато мъжете се пазарят. Николас и бе поверил чантата, включително малкото златни монети, останали им от Лондон. Когато му подаде кесията, за да плати сушените плодове, той я тикна обратно в ръката й и позволи на Хасан внимателно да отброи от своите пари.
— После ще му върнем от златните монети — прошепна тои в ухото и. — Но ако тръгнем да пазаруваме със злато и непознати монети, нищо чудно да привлечем нежелано внимание.
Хасан явно бе измислил някакво правдоподобно оправдание за присъствието им. Пазареше се с шепот, със смях, а от време на време и със строг поглед и бавно пълнеше кошниците и ръцете им с необходимите провизии. Докато двамата с Николас разглеждаха няколко вида седла и спореха за достоинствата им, Ета се оказа на пътя на пътуващ търговец на платове, които буквално я засипа с копринени шалове и се захвана да ги хвали на език, които тя ни наи-малко не разбираше.
Не разбираше и къде се намира. И когато търговецът с миловидното изражение провеси ивица прекрасна златиста сърма върху рамото и и се завъртя заедно с нея, внезапно я обзе злокобно чувство, сякаш по тила и лазеше паяк. Огледа се и погледът и заподскача от човек на човек, от търговец на търговец.
Наблизо, краи сергия с платове, наредени върху разкривени рафтове чак до тавана, се бяха облегнали двамина брадати мъже в черни роби. Единият имаше тъмната кожа на местен жител, но другият очевидно бе европеец, кожата му бе почти толкова бледа, колкото и неината. Странното бе, че не гледаха плата, които уж бяха избрали и разстлали върху сергията. Не гледаха и Хасан или Николас. Нито пък Ета.
Гледаха младата жена, спряла зад една колона няколко метра по-назад, която очевидно наблюдаваше Хасан. Кичур златиста коса се бе измъкнал от бялата кърпа, вързана около главата и. Ета дръпна булото си, за да я види по-добре, за да се увери, че не е видение, мираж от дим и прах.
Навярно бе издала някакъв звук, защото младата жена се извърна към нея и булото и се смъкна достатъчно, за да разкрие лицето и. Сините очи, който се втренчиха в Ета, бяха досущ като нейните.
Но... Как бе възможно? Хасан бе казал, че е заминала преди няколко дни. Нима едва сега тръгваше, за да скрие астролабията? Или тъкмо се бе завърнала, изпълнила задачата?
— Роуз? — подвикна Ета, а гласът и пресекна. Това бе първата и грешка.
Втората — че се втурна след жената, която се извъртя и побягна.
Не беше трудно да я следи — те единствени тичаха срещу потока на движение. Зад гърба и се разнесоха сърдити думи, но Ета не ги чу — чуваше единствено хриптящото си дишане и пляскането на меките подметки на обувките си върху настилката. Майка и буквално летеше напред.
Роуз протегна ръка и събори красива пирамида от сребърни подноси, като запрати десетки на земята заедно с масите, върху които бяха подредени. Ета залитна и едва успя да запази равновесие. Роуз погледна през рамо и Ета ясно видя разкривеното и, смръщено лице, само миг преди собствената и майка да запрати малката си кама срещу нея.
Острието се размина с шията и на по-малко от пръст разстояние, и то само защото Ета се спъна в нещо, щръкнало изпод една от сергиите.
— Роуз! — викна тя. — Моля те, искам само да поговорим.
Тълпата се пръсна, чу се женски писък, но Ета виждаше само лицето пред себе си, изопнатото му изражение, чертите — остри като ножовете, които се продаваха на пазара.
— Можеш да кажеш на Хенри или на Сайръс, или за когото там работиш, че никога няма да я намерят — изсъска Роуз с такъв твърд акцент, че Ета с мъка я разбра.
— За астролабията ли говориш? — попита тя. — Не се опитвам да те спра, кълна се.
Чифт ръце я вдигнаха от земята и последното, което видя, преди булото да се смъкне над очите и, бе Роуз, която отстъпваше назад с разширени очи.
— Пуснете ме! — викна Ета, напълно дезориентирана. Някои я вдигна и я преметна през рамо. — Николас, спри я!