Раната не го беше убила.
Но треската щеше да го довърши.
Въпреки че се противеше, доколкото имаше сили, го държаха увит плътно в завивките, хванат в капана на собствения му огън, така че не му оставаше друго, освен да се поти и да страда. Толкова много хора се грижеха за него, а никой не искаше да му помогне.
Но Ета, Ета щеше да му помогне.
Ета. Мили Боже — видял бе как някакъв непознат се опитва да разбие черепа и в камъните и в този миг и последната верига на самообладанието му се бе скъсала. Добре ли беше? И къде ли беше? Коя дата бе днес... колко ли дни бяха изминали? Дали бе проявила поне малко здрав разум, та да продължи без него?
Но когато затвори очи, не неиното лице заигра под клепачите му, а лицето на Хол в онзи миг, когато капитанът бе приклекнал пред малкия Николас и му бе казал, че ще го отведе със себе си. Подал му бе ръката си, така голяма и топла, и бе хванал дланта му в своята.
Хол... Кой щеше да каже на Хол какво се е случило с него? Ами на Чейс? Може би един от двамата щеше да издири Айрънуд, да му потърси сметка, но щеше да установи, че дори Айрънуд не знае отговора.
Изчезнал. Ще бъде запомнен не с делата, а със смъртта си.
Повечето моряци приемаха необратимостта на тази дума, нейната окончателна простота. Но Хол и Чейс бяха непреклонни оптимисти. Щяха ли да издържат бремето на неизвестността? Да не знаят дали е продаден в робство, дали е станал храна за акулите, или гние в някои затвор. Безброи бяха вариантите, които щяха да терзаят мислите им, и всички щяха да са безкрайно далече от истината.
От един момент нататък започна да измерва времето с призивите за молитва. Всеки път, когато усетеше човешко присъствие, тялото му инстинктивно се напрягаше, ръката му се опитваше да се пъхне под възглавницата, та да изтегли несъществуваща кама.
Събуди се от тихо тананикане и звука на раздиращ се плат и обърна глава, за да види откъде иде. На съседното легло седеше млад мъж, а до него бе поставена кошница с ленено платно или може би груба коприна. Платът бе съсипан, осеян с дупки и прорези — навярно дрипите бяха дарени на болницата, та да бъдат използвани за превръзки — стар чаршаф, събуден за нов живот. Младият мъж с лекота разкъсваше плата на тесни ивици. Дупките бяха отслабили тъканта и я бяха направили податливи на силните му пръсти.
Подобно на плата мислите на Николас постоянно се късаха и разнищваха, губеха се в огъня на треската. Но този образ се запечата в съзнанието му въпреки натежалите клепачи. За какво му нашепваше тази простичка дейност?
Разкъсване. Съдиране. Тъкан. Време.
Причината, поради която лежеше тук.
Причината, поради която Ета бе отвлечена в миналото.
Време... времето им изтичаше... Ета...
Ета. Трябваше да говори с Ета.
Едва привечер, когато чу познат глас, му се удаде възможност да отправи молбата си. Отвори едно око и видя Хасан, които разговаряше с по-възрастен мъж с едри гърди и снежнобяла роба. Опита се да отвори уста, но от гърлото му се откъсна единствено жалко изскимтяване. ‘Никой не го чу, докато не се прокашля.
— Приятелю, нека ви донеса вода — възрастният мъж с посивяла коса му хвърли кратък поглед и забърза нанякъде. Николас протегна ръка и улови полите на Хасан, преди онзи да успее да се дръпне.
— Ета — промълви той с мъка. — Доведете.... Доведете ми Ета.
— Късно е — възрази Хасан и се смръщи. — Нима искате да ви види в този вид?
Значи още не бе идвала да го види?
— Веднага — отвърна тои дрезгаво. После помисли малко и добави малко по-тихо, като се стараеше да не издаде отчаянието си — Моля ви.
— Добре, добре — съгласи се Хасан. Понечи да се надигне, понеже беше приклекнал до Николас, но се поколеба и се наведе над лицето му.
— Baha'ar — подхвана с тих, сериозен глас. — Не умираите толкова далече от морето.
Николас затвори очи и зачака. Отвори ги едва когато чу познатите стъпки на Ета да бързат по застлания с плочки под. Навън беше тъмно, денят преминаваше в нощ. Около него блестяха свещи, топлеха леглото му с пламъка си. Замисли се за онази нощ, за изражението на любимото и лице, впило поглед в него, и гърдите му се свиха.
Стъпките и замряха и Николас се досети, че навярно изглежда ужасно. Болката, изписала се на лицето и, го прободе като кинжал, закопня някак да я заличи. Жадуваше за една последна усмивка, преди да й каже истината.