— Хей, може ли една целувка? — прошепна той.
Ета неволно се усмихна и бавно приседна на пода, за да може да притисне меките си хладни устни в неговите. Когато се отдръпна, ръцете и така и не се отместиха, погалиха скулите му, челото му, главата.
— Къде съм? — промълви той и се прокашля.
— Кеимар, болница в Дамаск — отвърна тя тихо и подви нозе под себе си. — Исках да те отведа обратно в къщата, но Хасан не посмя да пусне непознати. А на теб спешно ти трябваше лекар.
Николас направи гримаса и тя се засмя.
— Хасан не се отделя от стаята ти, стои на пост пред вратата. Отказва да ме пусне. Налагаше се да се промъквам в нощта.
— Сама? — тои я изгледа възмутено, но тя не му обърна внимание.
— Само че ме хвана и ме завлече обратно в къщата. Спиш от близо два дни.
Два дни. Мили боже. Значи им оставаха само три дни до крайния срок? Сърцето му трепна уплашено — от страх за другата жена, виновницата за тази лудешка надпревара.
— Хванаха ли мъжете?
Ръцете и застинаха и тои се надигна жадно, за да не се отдели от пръстите й.
— Не. Съжалявам. Мислиш ли, че бяха пазители?
Явно да, щом са следели Роуз, преди да се сблъскат с друга, също толкова важна плячка — Ета. Дявол да го вземе, не бяха изкарали и един ден, преди да ги хванат. Излизаше, че е напълно безполезен като защитник.
— Съжаляваш, че ме раниха, а не че хукна след нея — изтъкна Николас, благодарен, че гласът му не издава вълнението му. — Наистина ли беше Роуз?
— Да. Собствената ми майка се опита да ме убие — Ета поклати глава. — Нямам търпение да й кажа.
— Каза ли ти нещо?
— Само че никога няма да допусне Сайръс или някои си Хенри да получат астролабията — каза Ета. — Дори не успях да и обясня, че нямаме никакво намерение да им я даваме.
Аха.
Явно моментът бе настъпил. Съзнаваше, че я бе повикал не само защото копнееше да я види, а защото бе краино време да каже истината.
Но сега, когато Ета бе с него, Ета с прекрасното лице и благородното сърце, усети, че му се иска да отложи момента.
Няма друг начин — каза си. — Единственият път е право напред.
Ета дръпна одеялото и освободи ръцете му. Възползваики се от дългоочакваната свобода, тои взе ръцете и в своите и ги притисна до гърдите си. Знаеше, че Ета долавя препускащия ритъм на сърцето му.
Веждите и рязко се сключиха. Изглеждаше безкрайно уморена, а Николас чудесно знаеше кой е виновен.
— Какво има?
— Трябва да ти кажа нещо — започна тои. — И трябва да ме изслушаш докрай. Важно е.
— Не може ли да почака до утре? — възрази тя. — Трябва да почиваш...
Напълно в неин стил бе да вижда, че Николас чезне пред очите и и да отрича докрай.
— Не бях честен с теб. И не искам да чакам повече.
Ета се отдръпна леко, но тои задържа ръцете и, та да и послужи като опора.
— Неслучаино те последвах в прохода. Тревожех се, признавам, понеже имаш навика да привличаш опасности и неприятности, но. Когато Аирънуд те отпрати онази нощ и ти отиде да си легнеш, старецът договори нови условия с мен. — Гърлото го болеше ужасно, а режещата болка под ребрата го караше да изпуска нишката на мисълта си. — Условието бе да тръгна с теб, да те придружа и да гарантирам, че няма да се опиташ да избягаш с астролабията или да му извъртиш някакъв номер. Намеренията ми бяха да му върна астролабията, Ета, независимо дали си съгласна, или не. В замяна Сайръс обеща да ми предостави имотите си в Карибите, огромно богатство. Сега вече знам, че огромното му богатство изобщо няма да съществува, щом смята да промени миналото и да създаде ново бъдеще.
Ета поклати глава и пръстите и пуснаха неговите. В продължение на няколко минути му се струваше, че се кани да заговори, но навярно изражението й се дължеше на играта на свещите.
— Кажи нещо — прошепна Николас. — Моля те, кажи, че ме презираш, задето скрих истината, че никога няма да ми простиш. Каквото и да е, само не крий мислите си от мен.
— Ще кажа — отвърна тя равно, като го изгледа изпод падналия на челото и кичур коса. — Веднага щом измисля как наи-лесно да ти изтръгна сърцето и да го изям.
Николас изненадано се изсмя, макар смехът му да прозвуча съвсем немощно.
— Ще ми се да можеше. Тъкмо ще видиш колко е жалко и окаяно, как още от първия миг, в който те видях, ти принадлежи абсолютно.
Ета стисна очи и се извърна, за да скрие изражението си — сякаш би могла да го скрие, сякаш не я познаваше достатъчно.
— Не искам да. да говориш такива неща, понеже ти е гузно, задето си крил от мен. Признавам, че бих предпочела да ми беше казал от самото начало. Но аз също дълго крих, че не възнамерявам да дам астролабията на Аирънуд. А и в краина сметка още нищо не си направил.