Обзе го смъртно изтощение, толкова дълбоко, че дори страстната й целувка го прогони само за миг.
— Няма да те оставя тук — зарече се тя. — Обещай, че ще се бориш.
— Обичам те — колкото и малка утеха да можеше да донесе истината в този момент, искаше да я изрече гласно. — Безумно. Колкото и да е неуместно.
— Обещаи — настоя тя и Николас усети как го парва сълза, как се плъзва по бузата му. Ета трепереше и тои я притисна до себе си, опита се да я утеши с прегръдката си. Никога не бе усещал така остро зловещата примка на времето — искаше да и каже толкова много неща, но миговете изтичаха един след друг.
— Но ти ще живееш. трябва да живееш — продължи тои. — Мисля, че знаеш. истината е. че исках да доида с теб. Да видя дома ти. Да открием място, където да можем да бъдем заедно.
— Това място ни чака — отвърна тя. — Просто трябва да тръгнем.
О, тези думи, как пронизаха сърцето му!
— Ще се сещаш ли за мен, когато свириш на цигулка? — попита тои тихо. — Понякога. не винаги. не е нужно да е често. Или когато се случи да чуеш морето. спомни си. съжалявам, че не те чух да свириш. поне веднъж.
— Николас — гласът и се извиси рязко и тя обгърна лицето му с длани, изтегли го насила от стръмната, тъмна пропаст, — ако умреш, никога няма да ти простя. Не ме интересува дали съм себична, просто няма да ти простя. Бори се.
Любовта е себична, нали така? Тласка почтени хора да вършат нередни неща. Увива те като пашкул, отделя те от останалия свят, заличава времето, разума. Кара те да отричаш неизбежното. Кара те да копнее за ума на другия, за тялото му, кара те да вярваш, че заслужаваш да притежаваш сърцето му, да си извоюваш място в него.
Ти ми принадлежиш — помисли си тои, впил очи в Ета — и аз на теб.
— Кажи ми... само едно нещо... за твоето време... — едва успя да пророни той.
— Каквото поискаш.
— Помниш ли. онази двойка в Лондон, в станцията?
— Дето танцуваха? Какво за тях?
— Щяхме ли. и ние да можем. да танцуваме така? — дишането му се накъсваше все повече. — В твоето време?
Ета се усмихна тъжно.
— Да.
— Така си и мислех. Ще останеш ли. докато спя.?
Ета целуна бузите му, клепачите, челото и Николас усети как сърцето му пламва. Дишането му се забави, сърцето му прошепна неясно извинение. бавното туп туп туп в ушите му напомняше за звука на руля, когато променяше курса на кораба. Постепенно забавяне, а сетне.
Не, не така.
Не с шепот, моля те, Господи, не с шепот, а с вик. Длъжен бе да приключи това пътешествие, преди да се впусне в следващото.
— Бори се — прошепна отново тя и топлият и дъх облъхна ухото му.
Заради теб — отвърна бавният ритъм на сърцето му, — заради мен.
Смътно усети, че Ета се отдръпва — потънал бе някъде между съня и огнения ад на треската. Не чувстваше ръцете си, та да ги протегне към нея, а краката му бяха като посечени — не беше в състояние да ги помръдне. Усеща е единствено болката, която ту пронизваше тялото му с нажежени шишове, ту захващаше да пулсира мъчително в черепа му.
Спа дълбоко с ярки, парещи сънища. Сънува къщата на „Куин Стриит", коридорчето между кухнята и таината врата към трапезарията, по което минаваше, за да сервира на семеиството. Гледай да не ни се мяркаш. Гледай да не се показваш. Гледай да мълчиш. Сънува ръцете на майка си — колко странно, че си припомни формата и тежестта, и докосването им, когато лицето и бе потънало в забрава. Сънува розовите белези и следите от изгаряния, доказателство за безкрайните часове в кухнята.
Майка му обичаше да го докосва — да натъкмява ризата му, да го гали по косата, да бърше мръсотията и кръвта от лицето му. Помнеше тези ръце, деформирани, мазолести, но топли и винаги готови да откликнат.
Сънува, че е запалил къщата, та да изгори до основи, и се е облекчил върху пепелта.
Така че здравата се стресна, когато върху лицето му плисна струя топла вода.
— Baha'ar! Събудете се! Ах, глупако! — крещеше Хасан, а гласът му звучеше почти неузнаваемо. Удари гърдите му с разперена длан и придружи жеста си с възклицание, навярно възгруба ругатня, понеже сериозният лекар, застанал наблизо, буквално зяпна.