— Когато се събличаш, недеи да вадиш връзките, само ги разхлаби и смъкни корсета — инструктира я София. — На кораб, пълен с мъже, е добре да се научиш да се обличаш бързо.
— Добре... — изохка Ета и задърпа връзките, за да ги разхлаби. София я перна през пръстите.
— Вече съсипа наи-хубавата от трите рокли, които ти купих — заяви тя. — Но може би няма чак такова значение, след като няма да
се храним с офицерите. Тези и двете са по английска мода.
— Какво ще рече това? — Ета навлече поредната вълнена фуста и едва не припадна от внезапната, сладникава горещина.
— Корсажът е затворен, виждаш ли? Няма да се налага да слагаш нагръдник върху корсета. — София притисна роклята към гърдите и. — Забрави чорапите и жартиерите. Ще ги обуеш по-лесно, ако фустите не ти пречат.
Ета въздъхна и вдигна копринените ивици, сетне са наведе и се захвана да нахлузва десния чорап, прикрепи го с панделка точно над коляното и подхвана левия. София очевидно бе добре запозната с живота в тази епоха, но също така очевидно не принадлежеше на „примитивния“ осемнадесети век.
— На колко години си? — попита София и се върна при леглото. — Това е следващият ми въпрос.
На седемнадесет — отвърна Ета и нахлузи роклята през главата си. — А ти?
— На седемнадесет и половина.
Естествено. Ета едва устоя на нелепото желание да изтъкне, че въпреки това тя води резултата — оставаха и само няколко месеца, докато навършеше осемнадесет.
— И наистина ли си толкова добра, че да свириш професионално на цигулка?
Пръстите на Ета неволно изтърваха панделката, която се опитваше да върже достатъчно стегнато, че да придържа чорапите, но не чак толкова, че да и спре кръвообращението. Не беше нужно да споделя цялата истина.
— Мисля, че да.
— А баща ти... бъдещият ти съпруг... — Под корпуса на кораба премина тежка вълна и запрати София по гръб на леглото. Тя така и не се надигна. — Бъдещият ти съпруг — процеди тя през стиснати зъби, сгърчила лице в нов пристъп на гадене. — Ще ти позволи ли да работиш? Даже и след като родиш?
Ама че странен въпрос.
— Както вече казах, не познавам баща си — отвърна Ета. — Но след като навърша осемнадесет, никои не може да ми казва какво да правя с живота си. Или поне не може да ме принуди.
София я гледаше втренчено, със стъклен поглед.
— Така ли е наистина?
Ета вече си бе приготвила въпрос, но ето че от езика и се търкулна друг, по-настойчив.
— От кой век идваш? Сега ми се полагат два въпроса.
— От всички векове — отвърна София и махна пренебрежително с ръка. — Но иначе съм родена през 1910 година. Във Филаделфия. Само дето не съм се връщала там от. цяла вечност.
— Къде е другият край на прохода — онзи, дето води до „Мет“?
София прихна да се смее.
— Да не мислиш, че ще ти кажа? Пък и какво значение има, ако ти кажа? Изобщо знаеш ли в кои океан сме в момента? Чакаи, това не се брои за въпрос — викна тя секунда по-късно, осъзнала грешката си със закъснение.
— Напротив, брои се, и да, знам. Атлантическия, нали? — Знаеше, че е права. — Това... — Ета млъкна за миг, мъчеики се да формулира правилно въпроса. — Как изобщо се озовахме на кораба?
— Излязохме през прохода. Ти беше в безсъзнание. Преоблякох те в подходящи дрехи и те извозих до доковете, където се качихме на кораба. Този беше единственият, които потегляше от. от едно определено пристанище, и само с него можехме да спазим разписанието на дядо. Проблемът беше, че пътуваше за Англия, та се наложи дядо да наеме оня. оня плъх да го плени и да го върне в нюйоркското пристанище, където той ще ни чака.
Ета дори не се бе надявала да получи толкова информация. София явно бе съвсем изтощена, щом допускаше да и се изплъзне такова количество сведения.
— Би ли намокрила тази кърпа? — София подхвърли кърпата, Ета я улови с два пръста и я протегна пред себе си.
— Разбира се — отвърна тя. — Обаче това се брои за въпрос.
София присви сърдито очи.
— Дявол да те вземе!
— А защо ме доведе тук? — прекъсна я Ета. — Защо изобщо доиде да ме вземеш?
— Това са два въпроса с два отделни отговора — тросна се София. — Отговорът на първия дори не го знам. Не ми е позволено да задавам такива въпроси. А отговорът на втория е, че така ми наредиха.
Кой?
— Трети въпрос, при това глупав, понеже вече ти казах.
Ета изруга наум. Наистина й беше казала — дядото.
Обзе я отвращение.