— Разкажи ми как пътувате в твоето време. Какво е усещането да се возиш на самолет?
Ета преглътна нетърпението си, отговори на въпроса, а сетне зачака отговора на София, като се намести неспокоино върху твърдия стол.
София сплете ръце върху корема си и се загледа в тавана.
— Дори ако някои промени бъдещето и последиците са достатъчно сериозни, че да изместят хода на времето, пак няма да изчезнеш — говоря за пътешественика, които е напуснал първоначалното си време. Ще продължиш да живееш. Но светът, които познаваш, ще изчезне. Дори да се върнеш, ще установиш, че обстоятелствата така са се променили, че вече не можеш да познаеш живота си. Няма да познаваш предишните хора, няма да живееш в същата къща и така нататък. Ще бъдеш беглец от своето време. В момента, в които потокът на времето промени руслото си, възниква „гънка“, както я наричаме. Бремето се опитва да възстанови последователността на събитията по възможно наи-добрия начин, което означава, че пътешественикът ще бъде извлечен от епохата, в която се намира, и ще бъде тикнат в последната възможна година, след която се разклоняват първоначалната и новата линия на времето.
Всъщност, ако се замислеше, звучеше логично, че няма да бъде заличена от историята, ако допусне грешка. Ако тя самата изчезнеше, това би означавало, че и причината за грешката би изчезнала и промяната не би имало как да настъпи. Но дори така, думите на София звучаха ужасно. Излизаше, че е възможно да се върне във време, в което никои — нито Алис, нито Пиърс, — съвсем никои нямаше да я познава. Да не говорим, че всичко, което бе постигнала с цигулката, щеше да отиде на вятъра, заедно с името, което така се бе трудила да си изгради.
— Вече се чудиш как би могла да го направиш, нали? — обади се София. — Личи ти по изражението. Преди те беше страх. Сега ти е по-скоро любопитно.
— Няма значение дали ми е любопитно, или не — сряза я Ета. — Защото възнамерявам да се върна у дома.
— Никъде няма да ходиш, докато дядо не ти позволи, а щом настоява да те види, значи има някаква важна причина. Много ми се иска да разбера каква е тя.
Ета отпусна скованите си от напрежение рамене.
— Аз също.
— Развържи ми корсета — нареди й София. — Искам да поспя.
Но играта не е свършила. Пък и последният въпрос...
От толкова години бе принудена да се ориентира сред критики и похвали по повод изявите си, че бе уверена в способността си да отсее истината от преувеличението, от ласкателството, от лъжата. София и бе казала истината, но не цялата истина.
— Какво, не искаш ли да ми върнеш услугата? — изсумтя София. — Трябваше да си взема камериерка.
Ета се изправи, но в същия момент корабът отново се люшна рязко. София цялата прежълтя. Ета се захвана да разкопчава дългата редица миниатюрни копчета с пъргави пръсти.
Платът, някаква плътна дамаска, бе топъл и влажен от потта на момичето. Корсетът буквално бе натежал, а ризата отдолу бе станала прозрачна от влагата и миришеше остро. Противно на всякаква логика, Ета усети, че я залива съчувствие, което я накара да стане и да извади чиста риза от сандъка. В мига, преди да извърне глава, забеляза дълбоките, гневни следи, които корсетът бе оставил върху кожата на момичето. София въздъхна с облекчение, когато се пъхна в чистата риза. Ако можеше да се каже, че помежду им цари някакво единомислие, то бе, че тази епоха не е от най-приятните за жените.
— Как се очаква да се движим в тия окови? — Ета тръсна корсета на София върху писалището.
— От жените не се очаква да вършат кои знае какво — отвърна София. — Или поне от жените с някакво положение. Сигурна съм, че селянките са доволни, че нещо им крепи гърба, докато клечат да чистят къщите си или каквото там правят селяните. Но пък е ужасно трудно да тичаш или да се биеш.
Ета разтърка чело. Не знаеше какво да отговори.
— Засега ролята ти е на украшение — продължи София. — Орнамент. Докато не стигнем в Ню Иорк. А там ще правиш каквото ти каже дядо.
Ета трепна при тази мисъл. Представяше си каква гневна тирада би изнесла майка и при мисълта, че дъщеря и може единствено да служи. Украшение. Орнамент. Целият и живот и личност сведени до едно нищо.
— Отказвам да го приема — обяви тя. — Не съм нито едно от тия неща. Нито пък ти.
При тези думи изражението на София рязко се промени — отпуснатите й от умора черти се изопнаха в явно любопитство.
— Доста си разглезена, ще знаеш. Правото да гласуваш, образованието ти, независимостта ти... всичко е било на халос.
Ета мигом настръхна, каквато бе и целта на София. Като всяко момиче и Ета долавяше ехото на някогашните репресии. Отгледана бе от майка, която се бе борила с всички сили да си осигури заслужената заплата, да има достъп до образование, да пътува както прецени за добре. И самата идея, че от нея се иска — очаква се — да слуша и изпълнява, караше кръвта и да кипи. Не стигаше ли, че бе надянала проклетия корсет?