— А защо стоим тук, след като можеш да отидеш, където си поискаш? — попита тя. — Можеш да се върнеш с мен, тоест да се прехвърлиш в бъдещето. Или пък да се върнеш в миналото и да промениш законите.
София се изсмя остро.
— Нямам избор. Всички пътешественици сме принудени да тръгваме именно от тази година, понеже кланът е установен в тази епоха. Дядо решава, ние изпълняваме. Независимо къде и кога сме родени, всички се срещаме в този момент. Играем ролите, които ни налага съответната епоха, и не се месим в законите и в обществото. Вече не.
Колко удобно да смяташ, че всичко е просто роля? Че играеш каквото ти е отредено, сякаш ставаше дума за мащабна пиеса, а те бяха главни актьори. Колко лесно да си измиеш ръцете от отговорност, колко лесно бе да гледаш как избухват воини, а хората страдат от потисничество. Ета, естествено, искаше да защити бъдещето си, живота, които познаваше, но мисълта, че някои бе съгласен да стои със скръстени ръце, когато има възможността да действа, я караше да кипи.
— Тогава какъв е смисълът да пътувате? — попита тя остро, недоволна от половинчатите обяснения. — След като не желаете да се опитате да поправите нещата, да промените света към по-добро, защо изобщо си правите труда да пътувате?
— За да изпълняваме волята на дядо — отвърна уморено София. — Да защитаваме интересите на клана. Да опознаем онова, което ни предлага епохата, и да му се наслаждаваме.
Супер. Притежаваха най-рядката, най-необикновената дарба на света, а как я използваха? За да си пълнят джобовете и да ходят по екскурзии.
— И само толкова? — възнегодува тя. — Сериозно ли?
— Защитаваме линията на времето. Предпазваме я от посегателства от страна на враговете на клана — малкото представители на другите три клана пътешественици, които отказаха да бъдат асимилирани от нашия.
— И все пак имаш избор, така да знаеш — заяви Ета след кратка пауза. — Човек винаги има избор. Знаеш къде е проходът към моето време. Можеш да си тръгнеш. Но не го правиш. Тогава какво те държи тук, освен чувството за дълг и страхът?
— Да не би да ме наричаш страхливка? — попита София с леден тон.
Та нали и София притежаваше тази дарба? Тогава защо ръцете и бяха вързани, замисли се Ета, при положение че очевидно копнееше за нещо повече?
— Казвам, че си умна. И че искаш нещо повече. И че е краино време да хванеш живота си в ръце и да си тръгнеш.
И да ме вземеш със себе си. Ета сплете ръце и ги отпусна в скута си. Следеше зорко дали изражението на София няма да се промени. Не че се опитваше да я манипулира, не. По-скоро и предлагаше да я приеме като съюзник. Ако успееше да я убеди, че деиствително заслужава нещо по-добро от онова, което и предлагаше миналото, тогава не бе изключено момичето да я заведе обратно до прохода, през които бяха преминали. Биха могли да намерят начин да се махнат от кораба. Беше почти сигурна, че ако двечките послъжат малко и проявяват изобретателност, маиката на Ета щеше да се съгласи да помогне на София да си стъпи на краката.
София затвори очи и поклати глава. Когато ги отвори, гневът и буквално прогори Ета.
— Спести си думите — изсъска тя. — Животът ни изисква определен ред. Изисква правила и налага да се вписваме в обстановката, за да можем да оцелеем. Нищо не разбираш, Ета. В момента по света има по-малко от стотина пътешественици. Видът ни измира, така че е излишно да го излагаме на допълнителната опасност — клопка или смърт в някоя жестока епоха. Спазваме нормите на епохата, независимо дали ни харесват.
— Е, ако това те успокоява, тогава си го повтаряи по-честичко — отбеляза Ета.
София направи гримаса.
— Представяш ли си на какви мъчения ще бъдем подложени, ако неподходящите хора намерят начин да ни поробят, за да им служим.
На Ета не и се наложи да впряга въображението си — достатъчно й бе ужасеното изражение, изписало се на лицето на София.
— Затова се защитаваме, като играем ролите, подходящи за съответната година.
— Какво означава това?
— Точно това, което казвам — защитаваме бъдещето, което познаваме. Преди дядо да успее да обедини клановете, всички постоянно се опитвали да унищожат естествената времева линия на другите. Царяла невероятна несигурност. А сега има спокоиствие. Затова можеш да превъзнасяш правата си и вярванията си, и бъдещето си колкото си искаш, но знаи, че нищо от тия неща няма да ти помогне в тази епоха. Не си била принудена да оцеляваш както другите жени през вековете. Не знаеш до какво се е налагало да прибягваме, какви инструменти се е налагало да използваме, за да си извоюваме поне малко знание и власт.