Като че ли късчетата и страниците от живота на София започваха да се нареждат в главата на Ета. Виждаше как се напасват едно с друго, как оформят непреклонността на една личност, която буквално кипеше от гняв, преливаше от злоба и лукавство. Неиният таен инструмент бе да напипва слабостите на другите, да се възползва от страховете и желанията им, за да може да ги манипулира. Какъв ли живот я принуждаваше да живее кланът, та в отчаяния си копнеж за нещо повече бе развила такива умения?
Гласът на София започваше да пресипва.
— Сега, когато играта ни клони към своя краи, позволи ми да ти изложа фактите съвсем ясно. Обществото никога не се променя, независимо от епохата. Винаги има правила и стандарти, които привидно нямат никакъв смисъл. Всичко е една омразна, сложна шарада, която се състои от равни части флирт и привидна наивност. В очите на мъжете ние, жените, не сме по-зрели от децата. Затова няма да поглеждаш в очите никои мъж на кораба. Ще се храниш бавно, внимателно и по малко. Ако не си с мен в каютата ми, ще стоиш сама. Няма да напускаш каютата си, ако не те придружавам. И ще направиш и на двете ни огромната услуга да се преструваш на няма, освен ако не ти зададат директен въпрос и мен ме няма, за да отговоря. Също така при никакви обстоятелства няма да разговаряш или общуваш с Картър отвъд положението му на наш слуга.
Във вените на Ета нахлу гняв, буен и изпепеляващ. Писнало и бе София да се държи сякаш всеки друг на тоя свят е под нивото й.
— Николас не ни е слуга.
София се вдигна на лакти.
— Николас? — повтори тя.
Ета осъзна грешката си със закъснение — даже и на нея и беше ясно, че не е прилично да наричаш някого, с когото не те свързват близки роднински връзки, на малкото му име, камо ли пред представител на срещуположния пол.
— Господин Картър — поправи се тя. — Знаеш какво искам да кажа. Не смей да се отнасяш към него като с...
— Мери си думите — прекъсна я София. — Знам какво си мислиш и каква представа си си изградила, но държа да знаеш, че недоверието ми се гради на лични впечатления. Виждала съм гнилата му душа и знам каква подла свиня е. — В гласа и нямаше присмех, нямаше нищо фалшиво. — Стой настрана от него.
Ета се надигна и събра мокрите си дрехи, за да прикрие треперенето на ръцете си.
Не греша... сигурна съм. Готова бе да заложи на човека, които бе скочил в океана, за да я спаси, а не на онзи, които я бе вкарал в капана на миналото против волята й.
— За разлика от теб — заяви тя, когато стигна вратата, — аз не позволявам да ми се месят.
Погледна през рамо, за да види дали думите и са имали ефект, но София се бе облегнала назад със затворени очи.
— Ще видим тая работа — измърмори София, докато Ета отваряше вратата.
Ета излезе в коридора и затвори вратата зад гърба си. Облегна се на дървото и се заслуша в ритмичното почукване откъм горната палуба, в гласовете, които се носеха някъде отдолу. Песен, в която се пееше за труд и пот. Нотите се надигнаха към ушите и, подредиха се така, че да съответстват на темпото и порива.
Престани — нареди си Ета и пръстите и се вкопчиха в ръкавите на роклята.
От отворения люк нахлу струя свеж въздух, облъхна я и продължи нататък, към общото помещение в дъното на кораба. Завесата бе дръпната настрани и Ета виждаше хамаците и малкото свободно пространство, където неколцина мъже тъкмо изгребваха последните остатъци храна от метални чинии. Един от тях се обърна и Ета видя, че цялата лява половина на тялото му е покрита с подгизнала от кръв превръзка. Тръгна към каютата си. Копнееше да остане сама.
Кой всъщност е страхливецът тук?
Просна влажните рокля и бельо върху коиката, та да изсъхнат. Опита се да изстърже бялата коричка сол, избила върху коравия плат, и едва тогава забеляза жакета на Николас.
Жакетът на господин Картър.
И в този момент нещо в нея прещрака. Защо стоеше тук? Само защото София и бе наредила да си стои в каютата? Можеше да излезе на палубата. Може е да избяга от миризмата на повръщано, от теснотията, да подиша чист въздух и да погледа хоризонта. Искаше сама да избира какво да прави, независимо от всичко, което и бе наговорила София.