Само че. за миг се разколеба, с ръка върху дръжката. Той ги бе помолил да останат долу, докато моряците поправят кораба, а също и да стоят далече от общото помещение. Вярно, че молбата му поне отчасти бе продиктувана от желанието да държи София на разстояние. Но макар да отказваше да приема заповеди от София, не и се искаше да пренебрегне желанията на Николас. Освен това палубата бе осеяна не само с тела, но и с оръжия, парчета метал и стъкло. Докато не разчистеха всичко, нямаше да е безопасно да излиза горе, а пък не искаше да им пречи да си вършат работата.
Как да се измъкна от ноктите и?Хайде, мисли...
Ета приседна на ръба на коиката и несъзнателно вдиша успокояващата миризма на сапун и кедрово масло. С изненада установи, че продължава да стиска жакета. Ръцете и се топлеха в гънките му за разлика от премръзналите и стъпала в тънките обувки. Внимателно лъсна месинговите копчета, а след това го разпростря върху коленете си, та да изглади гънките в намачкания плат.
Пръстите и докоснаха едрите бодове, с които някои бе закърпил дупката току под рамото. Интересно на какво се дължеше тази дупка — на случайност? Разсеяност? Или бе следа от оръжие?
Попитай го. Думите отекнаха звучно в главата и, така че нямаше как да ги заглуши. Помоли го за помощ. Все пак имаха общ враг. Вероятно никак не беше склонен да изпълнява заповедите на София.
Николас — господин Картър — не харесваше София, но дали това бе достатъчно, за да го накара да я върне... къде? Та Ета дори не знаеше откъде тръгва проходът, през които бе преминала. Но — тя изправи гръб, понеже и хрумна една мисъл, от която сърцето и се разтуптя — моряците в трюма със сигурност знаеха от кое пристанище са отплавали, нали така? Всъщност всички на кораба знаеха къде се бяха качили двете със София.
Виждала съм гнилата му душа.
Знам каква подла свиня е.
Ета поклати глава. Отговорът се криеше в моряците — в онези, които се трудеха на палубата, и в другите, затворени в трюма. Ако ги опознаеше, ако им кажеше, че е отвлечена, дали щяха да и помогнат да се измъкне от София? Щяха ли да се съгласят да я върнат обратно?
С малко усилие щеше да се ориентира как да влезе в ролята на послушно момиче от осемнадесети век. Оставаше само да накара екипажа да я хареса.
Което, като имаше предвид с колко приятели разполагаше в реалния си живот, можеше да се окаже наи-трудната част. Вярно, че имаше познати от конкурсите, но знаеше много повече за техническите им умения, отколкото за личния им живот. Така че оставаше само Пиърс.
Нещо заседна в гърлото и. Усети познатото парене на сълзи, тежест зад очите — мисълта за Пиърс я наведе на мисълта за Алис.
Ще я спася.
Смъртта й не беше завършек. Не беше финал.
Изтика мислите с усилие на волята и се изправи, като преметна жакета до роклята. Ръцете я сърбяха да хване цигулката и да свири, докато главата и не се изпразни, докато не потъне в музиката. Вместо това зарови пръсти в сандъка и потърси сребърната четка за коса, която бе мярнала на дъното.
Влакната като че ли бяха направени от някаква твърда четина. Ета се загледа в гравираните листа и цветя върху гърба, учудена, че София бе пъхнала нещо толкова красиво в сандъка и, а не например някое грубо гребло, с което да изскубне косата си от корен.
Но още при първото движение на четката през сплъстената коса, Ета започна да се пита дали греблото всъщност нямаше да се окаже по-безболезнено. Продължи да се разресва внимателно, като хапеше устни, за да не изохка на глас. Солената вода така и не бе отмила лака за коса, с които бе напръскана прическата и, а още повече го бе втвърдила. Което говореше хубаво за лака, но това никак не я утешаваше, при положение че скалпът и пареше от болка, а кичурите, които бе успяла да разреше, стърчаха като валма памук. Каната и купата бяха празни, а Ета бе твърде горда, за да се промъкне да си гребне малко вода от каютата на София, дори да се окажеше, че София спи.
Откъм вратата се чу тихо подраскване и почукване. Ета затаи дъх и замръзна с надеждата човекът отвън да реши, че е заспала. Но вместо това се чу повторно почукване, вратата се открехна и иззад нея надникна дребно лице.
Момчето — същото, което бе видяла да търка палубата на колене, така и не вдигна поглед, сплело ръце пред себе си.
— О! Съжалявам, че ви безпокоя, обаче...
Розовото му лице бе осеяно с лунички, а косата му, разхитително пищна за едно момче, имаше великолепен ален оттенък. Очите му бяха ясносини и светнали, а когато наи-после вдигна поглед, се разтвориха широко.