— Как ще искате да ви я натъкмя? — попита Джак.
— Ще я сплета на плитка — каза Ета. — Благодаря ти за по.
— Дайте аз да ви я сплета, госпожице — прекъсна я Джак.
— Така ли?
— Моряк, дето не умее да сплете плитка, не е никакъв моряк — обяви Джак. — Нали първо на туи ни учат, да чифтосваме въжетата и да ги сплитаме.
— Да ги чифтосвате ли? — учуди се Ета и го погледна изненадано изпод разпилените си коси. Джак се бе ужасил, когато бе седнала на земята, но само така можеше да се наведе над нея и да разреше косата й.
— Аха, снаждаш краищата на две въжета и ги сплиташ, та да станат едно. Свързваш ги, така да се каже.
Интересно как добре познати думи придобиваха съвсем друг смисъл, когато се замислеше. Ето ти една малка, неочаквана полза от пътешествията във времето — ако не друго, поне научаваше нещо ново. Вярно, че точно това можеше да го използва само в някоя викторина, но все пак.
— ... по дяволите си се сврял, Джак Уинстед? — викна нечии глас откъм коридора.
Джак се стрелна към вратата и побърза да я отвори.
— За бога, хлапе! От какво се криеш? Вярно, че новият готвач е истински звяр, ама няма да те излапа...
Ета се изправи. Мъжът на прага се оказа по-млад, отколкото подсказваше дебелият му глас. Стори и се, че разпозна този глас — маи именно тои се издигаше над останалите, раздаваше команди, пееше. Мръснорусата му коса бе вързана на тила му, с което разкриваше чудесна гледка към кръглото му, открито лице и шева, които минаваше през едната му буза. Имаше широките рамене и закръглените гърди на гълъб, но сграбчи яката на Джак като да беше сокол.
— Съжалявам, моя е вината, че го забавих — притесни се Ета. Нали нямаше да му направи нищо?
Мъжът вдигна очи към нея и мигом пусна Джак.
— О, простете ми, госпожице Спенсър. Щом ви е бил в услуга, значи всичко е наред.
Джак се обърна към нея с опулени очи.
— Така беше — потвърди Ета.
Мъжът се наведе към Джак.
— Готвачът те вика от четвърт час. Хайде, по-живо, хлапе.
Джак се стрелна навън, но мъжът го хвана за яката и го дръпна назад-Джак се поклони набързо.
— Приятна вечер ви желая, госпожице!
— Ще го научим на обноски, тоз хлапак — заяви мъжът с известно раздразнение, — макар и на мен самия да ми убягват добрите маниери. Деиви Чеис на вашите услуги, първи помощник-капитан от почетния екипаж.
Мъжът събра пети и и се поклони отново. Ета изпадна в паника — какво се очакваше да направи? Реверанс? Или само да кимне? Прехвърли наум какво и бе казал Джак за Деиви: Харесва: музика, ейл, момичетата от пристанищата. Не харесва: непокорни юнги, зимите в Нова Англия, чай. Но наи-интересната подробност бе, че и тои бе отгледан от капитан Хол и покойната му съпруга заедно с Николас.
— Добре ли сте? Доста ни уплашихте — продължаваше Дейви.
— Вече съм по-добре, благодаря — отвърна предпазливо Ета, доволна, че успява да звучи спокоино и сдържано. Може би с времето щеше да й стане по-лесно. Или поне не толкова неловко.
— Виждам, че сестра ви още се чувства зле — или по-скоро надуших, когато минах покраи каютата и. Така е със слабите стомаси. — Като че ли с мъка се удържаше да не се разсмее и в този момент Ета реши, че го харесва. — Заръчах на готвача да и приготви бульон, ще и помогне. Съвсем скоро ще я вдигнем на крака.
Само дето колкото по-скоро София се вдигнеше на крака, толкова по-скоро Ета щеше да се озове под зоркия и поглед. А на нея и беше нужно време, за да спечели екипажа на своя страна и да ги накара да обърнат кораба към пристанището, от което бяха отплавали. И прохода, който водеше към нейното време.
— А вие? Ще се присъедините ли към нас за вечеря?
Ета отвори уста да отклони поканата му — чувстваше се толкова уморена, че чак костите я боляха, а и трябваше да се поупражнява да се изразява по-официално, преди да се впусне да води разговори, но в този момент стомахът й шумно изкъркори.
Лицето и пламна и мислите и трескаво затършуваха за някакво извинение, но топлите кафяви очи на Дейви светнаха развеселено.