— Мисля, че вече ми отговорихте — каза той и й подаде ръка.
ПЕТ
Очевидно бе, че господин Едуард Рен никога не бе позволявал на истината да обуздае забавните му истории.
Николас седеше облегнат в стола и се бореше с желанието да удари с юмрУк по масата, та да сложи краи на изумителните небивалици за някогашната храброст на Рен, пък било то и с груба сила. По негово мнение, колкото и полуистини да дрънкаш, в краина сметка всичко се свежда до една кръгла лъжа.
Погледът му обходи масата, за да прецени реакцията на останалите. Около нея седяха неколцина от почетния екипаж — мъжете, които го бяха последвали за абордажа и бяха поели управлението на „Ардънт“. Тревърс, отговорник за корабните съоръжения, сериозно напреднал с чашката и с потъмнели от червеното вино зъби. Започваше да клюма, стиснал издутия си корем — погълнал бе такова количество яхния с месо и пащърнак с масло, че в момента вероятно тежеше двоино повече. От дясната му страна седеше един от оцелелите офицери от екипажа на „Ардънт“ — Хиит, щурмана. Дясното му ухо бе превързано и стърчеше под провесената перука. През цялата вечеря седеше извъртян на стола, та да чува по-добре какво казва госпожица Хенриета Спенсър, която бе излапала храната си с такъв апетит, че и самият Николас неволно се бе възхитил.
Или Хенриета Айрънуд? Писмото на стареца звучеше твърде неясно — Николас не бе открил нищо, което да го наведе на тази мисъл, а и му се струваше, че на момичето му липсва злобата, така присъща за членовете на онова семеиство. Но пък бе напълно възможно да е от онзи тип змии, които дълго се умилкват, преди да забият отровни зъби.
Очите му пробягаха вдясно от госпожица Спенсър и се спряха на новоназначения лекар и всепризнат страхливец Гуд, които се бе съсредоточил да реже храната си на хапки като за пиле.
— Госпожо Спенсър, още не сте опитали яхнията. Силно ви я препоръчвам — викна в този момент Хиит, при това така високо, че успя да заглуши дори Рен. Николас прекрасно му влизаше в положението — и на него му се бе случвало ушите му да бучат и глъхнат дълго след като оръдията бяха замлъкнали, та не можеше да го упрекне. — Това е специалитет на готвача.
С ясното съзнание, че ако повери кухнята на някои от екипажа си, щяха да лапат твърди сухари и супа от костенурка всеки божи ден, Николас неохотно се бе съгласил да позволи на готвача на „Ардънт“ да продължи да изпълнява задълженията си, естествено, след като хубавичко го бе огледал. Човекът само дето не се бе приковал с верига за печката от усърдие, а сетне със сериозно и многострадално изражение бе поднесъл баница, за да докаже маисторлъка си. А и изглеждаше спретнато, с подрязана тъмна брада и прибрана на опашка коса. И което беше по-важно, търпе е присъствието на Николас, макар този абордаж очевидно да не беше първият в живота му.
— Приготвя го от осолено говеждо, като първо го закача отстрани на кораба, додето се обезсоли — заобяснява Гуд. — А в яхнията има месо, картофи, лук и малко чер пипер, ако намери отнякъде.
Хенриета — не, Ета — не, госпожица Спенсър — благосклонно се усмихна на Джак, един от юнгите, които скочи да и сипе яхния с усмивка на уста.
Всички загледаха как момичето опитва предпазливо яхнията, свива изненадано устни и преглъща с мъка.
— Превъзходно — успя да отрони тя с мъка.
— Добро момиче — засмя се Чейс.
Рус като ангел и грамаден като мечок, приятелят му и пръв помощник за остатъка от пътешествието бе изтъкан от противоречия. Откритото му, кръгло, вечно порозовяло лице, издаваше неизменно ведрия му характер. Тои бе от онези, които таино бяха избърсали по някоя и друга сълза след свестяването на госпожица Спенсър. Само секунди по-късно вече бе запретнал ръкави, помагаше на останалите да поправят корпуса и пееше неприлични песни с гръмовен глас. А тази вечер, след вечеря и последната вахта, щеше да се излегне на хамака и да се захване да си кърпи чорапите с впечатляващо старание.
На палубата обаче Чеис бе страховит като ураган. Не търпеше безделието и неуважението, а провинилият гледаше бързо-бързо да се поправи при мисълта за камшика или юмрука в корема. Обикновено чаша бира или вино бе достатъчна да подобри настроението му, но сега Николас с облекчение установи, че и Чеис е точно толкова начумерен колкото и тои самият. Явно не само Николас се чувстваше уморен.
Рен се усмихна топло на Ета — госпожица Спенсър — и посочи паницата си, все още пълна.