— И на мен не ми хареса особено. Това му е лошото на изискания вкус. Но Бог ми е свидетел, с удоволствие щях да гълтам такава яхния всеки ден, само и само да не умра от глад с останалите на онзи остров...
Дявол да го вземе, нямаше ли да млъкне най-после?
По някаква приумица на съдбата Рен бе сред оцелелите офицери на „Ардънт“, което му даваше правото да вечеря с останалите в капитанската каюта, а не в трюма, където бе задържан заедно с моряците.
Николас въздъхна и подуши апетитния, солен аромат на яхнията, а когато изпразни паницата, я подаде на Джак да му я напълни отново. Ръцете на момчето трепереха от напрежение. Това му беше първото плаване, а Николас чудесно помнеше какво е да си зелен и неопитен.
— Добре се справяш — прошепна той на момчето. — Браво на теб.
Джак се изправи и изпъна рамене. С мъка удържа доволната си усмивка и отмина нататък, за да обслужи и Чеис. Когато стигна до Рен, онзи прекъсна разказа си само колкото да изгледа Джак снизходително.
— Ти да не оглуша? Току-що казах, че не ми харесва. — Тои погледна към Николас. — Великодушието ти не знае граници. Вземаш на работа слабоумни тиквеници?
В гърлото на Чеис се надигна глухо ръмжене, а в същия момент лъжицата в ръката на Джак „случайно“ се изплъзна от пръстите му и се приземи влажно в скута на Рен.
— Ах, ти проклето...!
Цялото тяло на Николас се напрегна при вида на вдигнатата ръка. Непокорството трябваше да се накаже, но не по този начин — каквито и слабости да му приписваха, Николас никога не би позволил някой да удари дете, пък дори и заслужено.
— Господин Рен.
Николас така и не разбра как бе възможно някои да скочи така пъргаво, при все че е облечен в такава тежка рокля, но в следващия миг Ета стоеше над Рен с ръка на рамото му.
— Ах — възкликна тя високо. — Джак, никак не внимаваш! Хаиде, извини се.
Чеис дръпна Джак по-далече от Рен, а последният зяпна към Ета, за миг забравил гнева си.
— Извинете — измърмори Джак. Чеис го побутна многозначително и момчето добави: — Сър.
— Всичко е наред, нали? Случват се и такива неща — продължи успокоително Ета и подаде на Рен кърпата, която онзи бе избутал настрани. — Заповядайте.
Докато се връщаше към мястото си, тя се извърна леко и невъзмутимо срещна погледа на Николас. Гледай ти! Как ловко се бе справила със ситуацията! Николас кимна одобрително. Браво.
Ета едва забележимо вирна глава и вдигна вежда сякаш да попита: „А къде беше ти по същото време?“. Николас с мъка удържа усмивката си при това явно предизвикателство.
— Малкият негодник го направи нарочно — настоя Рен.
Глуха за мърморенето му, Ета ведро продължи:
— Какво казвахте за острова и храната.
Понеже Рен по някакъв непонятен за Николас начин се бе издигнал до офицер, полагаше му се известно уважение от страна на моряците и от двата екипажа, включително юнгите. Имаше си определени правила на поведение спрямо пленените офицери и Джак щеше да си понесе наказанието за безочието, етикетът го налагаше. Но госпожица Спенсър.
Дори и Чеис я наблюдаваше с вдигнати вежди. Потушила бе пламъка, преди пожарът да успее да се разгори.
А сега жадно попиваше всяка дума на Рен като да бе манна небесна. Добре я беше обучил Аирънуд. Николас мислено отбеляза, че не бива да я изпуска от поглед, ако не иска и на него да извърти някои номер. А може би нямаше да е зле от време на време все пак да откъсва поглед.
Светлината на свещите играеше по копринената и рокля и придаваше нежна руменина на страните и. Направи му впечатление, че с мъка вдига вилицата към устата си — явно роклята и пречеше. Това навярно обясняваше и защо така задъхано се смее на глупашките шеги на Рен.
Къде бе сега малката лъвица, дето обикаляше палубите с разпилени коси? Онази, дето бе готова да се опълчи на двамина мъжаги, при това с абордажна кука? Прибрала се бе в каютата си цялата разтреперана, трескава, а бе излязла хладна и бледа като перла. Ако косата и бе вдигната нагоре и напудрена, щеше да се закълне, че пред себе си има човек от собствената си епоха.
До нея ЕдУард Рен се перчеше с безупречните си обноски. По-рано, когато му бяха представили Рен в качеството му на първи помощник-капитан на „Ардънт“, Николас бе установил, че освен с приятни маниери, не може да се похвали с нищо друго. Да не говорим за изражението му, когато Хол бе провъзгласил Николас за капитан на кораба...
Николас стисна дръжката на сребърния нож, та поне малко да
Успокои дишането си. Да, прочел бе много неща в този поглед. Изумление. Отвращение. Далеч по-грозни чувства и от неприкритата злоба на София.