Представили ги бяха един на друг, малко преди капитан Хол да отплава с „Чалънджър“. Оттогава насам не бяха разменили и дума — само се изучаваха един друг. Рен го оглеждаше, сякаш Николас е кон на пазар за добитък. А в момента Николас му отвръщаше със същото.
Тъмни очи, тъмни коси. Героично насинен и окървавен, разбира се. Рен бе значително по-нисък от Николас, но ходеше с изпъчени гърди и вирната брадичка, сякаш го чакаха за лична аудиенция с краля.
— Внимаваи с този — бе измърморил капитан Хол, преди да се върне на „Чалънджър“. — Дръж си очите отворени, Ник. Ще посегне, уж да ти пререже гърлото, а ще те намушка в гърба. Хич няма и да му видиш ръцете.
— Каква очарователна картина — се бе изсмял Николас, но лицето на капитана си остана мрачно.
— Познавам тоя тип хора. Злобен като хала и горделив като Лушифер.
Колко жалко, че нямаше как да убеди капитана да остане. Хол, яхнал гребена на успеха, нямаше търпение да се впусне по дирите на нова плячка, а и несъмнено му се искаше Николас час по-скоро да пристигне в Ню Лондон.
Капитан Хол бе стиснал рамото му, тупнал го бе по гърба, а очите му бяха светнали под млечнорозовото небе.
— Знам, че си готов — и за капитанския пост, и за много други неща. Оправи си сметките с клана и ни чакай в пристанището.
При тази мисъл през тялото му пробяга тръпка и го сгря чак до мозъка на костите. Готов съм. Копнеше за собствен кораб, както умиращ копнее за глътка въздух.
Нужно бе единствено да си набави средства. А също и да избяга от призрака от миналото, които като че ли го причакваше на всеки завой.
Ник! Помощ, помогни ми!
Николас въздъхна, а пръстите му се впиха в покривката в неосъзнат рефлекс.
Миналото бе минало. Сега трябваше да предаде дамите на Сайръс Аирънуд и да се измъкне от лапите му цял-целеничък и по възможност невредим.
А докато си разчистваше сметките с клана, Чеис и момчетата щяха да предадат „Ардънт“ на агента на Лоу, тои щеше да представи кораба и товара му пред съда за военна плячка и съдът щеше да
отсъди как да постъпи с кораба.
Важна част от този процес бяха показанията на наи-високопоставения офицер от пленения кораб. Тъй че, уви, не биваше да забива вилица в окото на Рен. Всъщност защо не? Нали за да свидетелства, че корабът е пленен съвсем честно, му беше нужна само устата? Така де, защо да проявява чак такъв финес спрямо него?
Стомахът мУ се сви неприятно, когато чу госпожица Спенсър да ахва уплашено. Рен, смелият господин Рен, побърза да я успокои:
— Не се тревожете, скъпа моя. Неведнъж съм зашивал сам раните си. Но признавам, че тогава за пръв път видях собствените си вътрешности.
Николас изсумтя подигравателно. Стигнеш ли дотам, че да си видиш вътрешностите, със сигурност ще видиш и ръката Божия, протегнала се да те отведе в отвъдното. Никои не би могъл да оживее с такава рана. Виждал бе достатъчно такива случаи, каквото и да разправяше гостът му.
Гост. В гърдите му заклокочи мрачен, безрадостен смях. По-скоро заложник, но защо да използваме тази противна дума, като можем да се изразим по-деликатно? Ако имаше нещо, което мразеше от дъното на душата си, то бе именно това — принудата да се отнасяш към всеки, дори към смъртния си враг, с куха вежливост и фалшиво ласкателство. Предпочиташе ясно да покаже неприязънта си и ако това го отдалечаваше от понятието за джентълмен, бе готов да си понесе последствията.
— ... вълните запокитиха кораба върху скалите... нямахме друг избор, освен да се вкопчим в мачтите и да чакаме да се разбие. Неколцина все пак оцеляхме, успяхме да се доберем до плитчините и да изпълзим на брега. Цяла седмица живяхме като последни диваци, търсехме храна, гонехме диви свине, строихме колиби от палмови листа и каквото сухо дърво успеехме да намерим, ден и нощ обикаляхме за вода. Разполагахме с един-единствен нож, което, сега като си помисля, си бе чиста благословия, понеже разумът ни бе така помътен, че навярно щяхме да се избием един друг.
— Щеше да е много жалко — изръмжа Чеис и загреба от яхнията. Николас се покашля.
Зелените очи на Чеис срещнаха неговите и Чеис вдигна чаша. Хол се бе постарал целият почетен екипаж да се състои от моряци, които познаваха Николас от години. А с Дейви Чейс се познаваха от деца.
Започнали бяха морската си кариера като юнги на стария кораб на Хол, „Леиди Ан“, само няколко седмици преди могъща буря да го разпори по шевовете. Спасил ги бе случаино преминаващ кораб, на които се бе наложило известно време да служат на Негово Величество.