Николас доля вино в чашата на приятеля си с надеждата алкохолът да го успокои, а не да го разпали още повече.
— За Прокламацията на Дънмор ли говорите? Която направи във Вирджиния миналата година? — попита тои, без да обръща внимание на самодоволното изражение на Рен. — Която гласи, че всеки роб, които избяга и се присъедини към британската армия, ще получи свобода? Всъщност Континенталният конгрес прикани жителите на Вирджиния да оспорят решението му и губернаторът бе прогонен. А и не вярвам, че след края на тази операция робите ще бъдат освободени. Кралят чудесно знае, че колониите разчитат на робски труд, за да му осигуряват любимите дрънкулки. В момента се опитва да накаже непослушните си деца, като им вземе играчките, и им изпразни джобовете, поне за известно време. Но реално нищо няма да се промени.
Рен обърна чашата си върху масата. Николас срещна погледа му, като се постара да не издаде омразата си.
— Всъщност — продължи тои — струва ми се лицемерно да се биеш редом до човек, които уж е символ на идеала за свобода, а в собственото му стопанство работят десетки роби.
Да не говорим за военните експедиции, които същият този човек бе провалил на младини, а съ о и че така и не е бил счетен за достоен за британската армия. Възхищаваше се на упоритостта му, но когато бе научил, че колониите все пак ще спечелят воината, буквално не бе могъл да повярва.
— За Вашингтон ли говорите? — попита стреснато Ета.
Николас кимна.
— Трябва да знаете, господин Рен, че аз съм свободен човек и това никога няма да се промени.
— Колко остроумно! — ненадеино се обади Хиит, но веселото му лице мигом посърна, когато видя израженията на околните.
Един от юнгите внесе таблата с десертите.
— Може пък да се промени — отвърна Рен, докато му сервираха десерта. — Примерно ако колониите спечелят и земевладелците от Юга поемат новото управление. Ще бъдат в позицията да създадат свои собствен раи на земята. Не е ли редно да признаем, че робството е благословия за африканците? Ако не друго, ги спасява от леността и варварските им навици и ги въвежда в лоното Божие. Пък и работата, която им възлагат, напълно съответства на умствените им възможности.
Охо! Не се бе посвенил, значи, да изтъкне аргументите, повтаряни близо сто години като оправдание за непочтеното поробване на човешки същества. Изредил ги бе всичките на един дъх. Лъжите за умствените възможности на африканеца, заради които го лишаваха от шанса да се развива чрез четене, писане и мислене, заради които го държаха не просто във физически окови, а и в невидими такива, скрити и подмолни.
Нямаше значение, че нищо от казаното не бе вярно. Че самият Николас опровергаваше тия нелепи схващания. Важното бе, че бяха проникнали в душите на хората като страшна чума. А краи не се виждаше. Дори и след сто години, както сам знаеше, корените на злото още нямаше да са изтръгнати. Където и да идеше, която и епоха да посетеше, цветът на кожата му неизменно издигаше стени и бариери, а оръжията, с които можеше да се бори, ако въобще имаше такива, бяха твърде оскъдни.
Ета бе сложила длани на масата и дишаше тежко — очевидно се опитваше да овладее... какво? Гнева си? Нима бе разгневена? Заради него?
Ако Рен си бе направил труда да я погледне, вероятно щеше да се замисли преди да добави:
— Предполагам, дължите способностите си на. баща си, прав ли съм? Простете, ако правя погрешни предположения за произхода ви.
— Предположенията ви са напълно верни, господин Рен — отвърна Николас, а вътрешно се чудеше защо така упорито се бе борил срещу желанието да забие вилица в окото на този мръсник. — Що се отнася до предишното ви изказване, навярно всички сме родени с някакъв недъг. На вас например определено ви куцат обноските.
Сега разбираше какво се случва — Рен си връщаше, задето го бе накарал да се почувства глупаво. Първо с пленяването на „Ардънт“, а сетне с изобличаването на лъжите му. Тази мисъл донякъде го успокои — дребнавостта на Рен уталожи болката от ровичкането в стари рани.
Рен се олюля на стола — виното го беше хванало. Започваше да заваля, да слива съгласните, очите му заблестяха и гневът премина в открито озлобление.
— Какво бе казал Волтер? „Вашата раса е толкова различна от нашата, колкото булдозите от териерите“?
— Господин Рен! — викна Ета с поаленяло лице.
— Тъи като за разлика от вас съм чел произведението на Волтер, което цитирате, ще ви поправя, че точната фраза гласи: „Толкова различна от нашата, колкото шпаньолите от хрътките“ — отбеляза студено Николас. — Интересното е, че в края на краищата всички сме кучета.