Ета неволно затисна уста с длан. Николас.
Колкото и да не и се искаше да признае, не можеше да не погледне истината в очите — София се бе оказала права. Ета деиствително нямаше представа какво е да живееш във време, когато не те защитават нито законът, нито обществото. А току-що бе научила колко безпомощен е човек пред предразсъдъците на другите.
Но Николас очевидно нямаше нужда от помощта и. Маисторски се бе справил със ситуацията — отклонил бе всяка от злобните нападки на Рен и бе съумял, без да каже и дума, да покаже на всички какъв идиот е помощник-капитанът. Нито за миг не изгуби самообладание, въпреки многото провокации.
Приел бе с уморено примирение думите на Рен, отблъскващото му невежество и ненавистта му, дори като че ли ги бе очаквал. А Рен бе имал наглостта да се огледа, сякаш очакваше останалите да се съгласят с него.
Гневът бе нахлул във вените и, така изгарящ, че навярно кръвта и се бе превърнала в киселина. Чела бе безброи книги, уж знаеше какви са били вярванията и нагласите в миналото, но сблъсъкът с тази небрежна, чудовищна жестокост и бе подеиствал като кофа ледена вода. Очевидно времето и привилегиите я бяха предпазили от същинската грозота на нещата. Хората вярваха на подобни абсурдни аргументи, повтаряха ги наи-небрежно. Сякаш не ставаше дума за човеци.
Вкопчи се в перилата и загледа тъмната вода. Гребенът на всяка настръхнала вълна улавяше лунната светлина и за миг проблясваше в сребристо. Заобикаляше я цяла симфония от звуци. Плискането на водата в извития корпус на кораба, плющенето на платната над главата и, глухото думкане на нещо дълбоко под палубата — може би рулят? В началото скърцането на дърво я плашеше, имаше чувството, че корабът всеки момент ще се разцепи на две, но сега и напомняше на апартамента им в Ню Иорк, строен преди воината, които вечно проскърцваше и наместваше старите си кости.
Здравата оплеска нещата.
А нямаше право на грешки. Не и когато животът на Алис зависеше от нея.
Облегна чело на сплетените си пръсти. Щеше ли да се наложи да се извини, задето го е зашлевила? Да измърмори някакво оправдание през стиснати зъби и да се моли да не повърне? Няма да го направя, няма, отказвам. Стисна очи.
— Я се вижте само, истински изпечен моряк.
При звука на дълбокия, плътен глас, Ета побърза да се извърне. А когато видя Николас, изпълненият със страх мехур в гърдите и наи-после се спука. Пресметна колко крачки ги делят и го зачака да се приближи. Спря пред нея и прокара пръсти през късо подстриганата си коса. Сетне се взря в лицето й, сякаш се чудеше как да започне.
Ета на свои ред го изучаваше, но така и не успяваше да прочете нищо в изражението му. Николас очевидно се стараеше да не издава емоциите си, ревниво пазеше мислите си.
Ета отклони поглед от лицето му. Маи щеше да се окаже права — жакетът, изчеткан и изчистен, като че ли деиствително му беше единствен. Прилягаше чудесно върху бялата му риза и подчертаваше широките му рамене. При всяка крачка панталоните му се изопваха върху строините му крака. Висок, мускулест и снажен, Николас излъчваше сила и енергичност, както с гласа си, така и с движенията премерени, грациозни, напълно в такт с морето. В самото му присъствие като че ли се долавяше някаква особена сила. Когато спря до нея, Ета се почувства така защитена и стоплена, сякаш отново я бе заметнал с дрехата.
— Стабилно си стоите на краката — поясни тои и се загледа някъде нагоре. — Докато стигнем пристанището, ще сте опитен моряк.
— Не знам — отвърна Ета и проследи погледа му към голямата централна мачта до... Нима върху гредата, от която висеше платното, се бе покатерил човек? И по-рано бе забелязала, че моряците се катерят по въжетата като паяци по мрежа, но досега не бе виждала някои да се изкачи толкова нависоко — така високо, че не можеше да различи чертите му. Лицето на моряка бе бледо петно на фона на звездите, пръснати като върху одеяло. Завиваше и се свят само като го гледаше.
— Ще успее ли да слезе? — прошепна тя и едва тогава осъзна, че е сграбчила Николас за ръката. Тои замръзна и тихо си пое дъх. Усещаше грубия вълнен плат под пръстите си, дълго след като го пусна и отстъпи крачка назад.
— Ще се справи — отвърна тихо тои. — Повечето моряци се катерят по въжетата от деца. Вятърът се усилва и Марсдън свива платната — така намалява площта им и корабът е по-стабилен.