Ета кимна и заусуква ръба на ръкавите си, та поне малко да ги разхлаби. Казал го бе така небрежно, както тя би казала някому, че като малка се е катерила по дърветата в „Сентръл Парк“.
Николас отново скръсти ръце и обърна лицето си към бриза, затворил очи.
— Много ми е неприятно, че съсипах вечерята — пророни Ета. — Но не съжалявам, че го направих. Рен се държа непростимо, да не говорим, че не е прав.
Устните на Николас потрепнаха.
— Уви, вечерята бе обречена от мига, в които наредиха чиниите. А и можете да сте спокоина — попаднали сте сред компания, която толерира физическото насилие. Тук ценим инициативата.
— Досега не бях удряла плесница никому.
— Как ви се стори?
— Щях да се зарадвам повече, ако беше изхвърчал от стола, както си представях — призна тя. — Цяла вечер едва се сдържах да не го направя, но. опасявам се, че поведението ми ще ви създаде допълнителни проблеми.
Николас я погледна изумено. Със закъснение и хрумна, че навярно една млада дама от тази епоха би предпочела да замълчи.
Побърза да поясни.
— Провокираше ви с всяка една реплика. Не знам какво друго може да му хрумне, но се страхувам, че ще намери друг начин да си изкара омразата.
— Е, със сигурност няма да я изкара на вас — отвърна Николас студено. — Не и ако цени кожата си. С наи-голямо удоволствие бих му я смъкнал с камшика.
Май не се шегуваше.
— Сигурен ли сте, че не можете просто да го... изоставите на някои пустинен остров с бутилка ром? — попита Ета уж на шега. — Или да опънете една дъска през борда и да го хвърлите на акулите.
— Да го изоставя на пустинен остров? И да го хвърля на акулите?
— за неино смаиване, Николас се разсмя. Стана и учудващо приятно.
— Изненадвате ме, госпожице Спенсър, струва ми се, че криете пиратско сърце. Искрено съжалявам, че капитан Хол не остана, за да ви разкаже някои от славните си истории.
— Жалко, че се наложи да отпътува — съгласи се тя, доволна, че част от напрежението помежду им се бе разсеяло. — Вие не знаете ли някоя хубава история?
— Далеч не мога да се меря с него в разказваческото маисторство
— отвърна Николас — Но може би ще ви е интересно да научите очарователната история за пиратите, които изкормили британски офицер, извадили сърцето му, накиснали го в спирт и го изяли.
Устата на Ета увисна.
— В спирт? Тоест в алкохол? Нима са очаквали алкохолът да подобри вкуса?
— Съмнявам се, че нещо би могло да подобри ситуацията. Но с достатъчно ром и смелост всичко е възможно.
Този разговор бе толкова различен от скованата размяна на реплики на вечеря, че започваше да се съмнява за клопка. Помнеше предупрежденията на София, но пък и бе безкраино приятно наи-после да разговаря с някого, които не се чуди как да я заблуди или да изтръгне някаква информация от нея. Пръстите и, вкопчени в перилата, се отпуснаха и тя се разсмя.
— Как изобщо издържате?
Той се обърна към нея с вдигнати вежди.
— Не съм сигурен какво ме питате.
— Всичките тези правила. — тя пусна перилата, скръсти ръце и се остави на люшкането на кораба. Осъзнаваше, че може би не е особено уместно да споделя подобни разсъждения с него, но същевременно усещаше как я обзема безразсъдство, навярно провокирано от виното. — Не мислите ли, че са твърде много? За какво можем да разговаряме и за какво — не. И къде е позволено да
Разговаряме. Навярно има и правило, което забранява да разговаряме ез придружител, нали?
— Повярваите ми, госпожице пират, толкова сме се отдалечили от благопристоиното поведение, че вече не съм сигурен дали ще успеем да се върнем.
— Мен това не ме притеснява — отвърна Ета обнадеждено. Ако София научеше за този разговор, сигурно щеше да я заключи в каютата и да й подава парченца осолено говеждо под вратата. Любопитството на Николас като че ли се изостри.
— А какво би казала сестра ви по този въпрос?
Дявол го взел. Ета се напъна да измисли нещо, но колкото повече се бавеше, толкова по-ясно осъзнаваше, че червенината пълзи по шията й.
— Двете със София не сме възпитани еднакво... все още се опитвам да запомня какво се очаква от мен. И очевидно не се справям особено добре.
Николас я погледна объркано.
— Как така. не сте възпитани еднакво.
Как да му обясни, така че да я разбере какво би могла да каже, та да прозвучи смислено през призмата на осемнадесети век?
— Това семеиство. дори не знаех, че София съществува, камо ли останалите, докато не доидоха и не ме отведоха. Нахлуха неканени в живота ми, а сега се налага да играя по правилата им и да правя каквото ми наредят, без значение какво искам и какво мисля. Вече нямам избор.