— Наказан? Как? — ахна Ета. — Та той е просто дете...
— Когато си на кораб, не можеш да си позволиш лукса да бъдеш „просто дете“ — отвърна меко Николас. — Джак е член на екипажа. Правилата и иерархията са създадени, за да ни помогнат да оцелеем, и всяко си има своя логика и цел, така че да можем да поддържаме ред дори и в най-критични ситуации. Наказанията са тежки, понеже нарушаването на правилата застрашава всички ни.
Ета стисна зъби и отстъпи крачка назад. Преди малко бе споменал за камшик и мисълта, че би могъл да замахне срещу голия гръб на момчето, мисълта как Джак ще се опитва стоически да понесе наказанието пред очите на всички, и то само задето бе направил нещо, което всички копнееха да направят...
— Госпожице Спенсър, наи-вероятно ще му намалим дажбите за известно време, нищо повече — отбеляза тихо Николас. — Не се тревожете. Трябва да се научи на дисциплина, но постъпката му далеч не е углавно престъпление.
В думите му се долавяше неочаквана мекота.
— Вас някога. наказвали ли са ви?
Николас кимна и замислено прокара палец по долната си устна. Ета проследи с поглед щедрата извивка на устата му, но бързо си напомни, че изобщо не бива да вдига очи.
Съсредоточи се. Имаш цел. Пръстите и се заиграха с хладната перла на лявата и обеца. За момент усети странно смъдене точно под обецата, сякаш някои бе втренчил поглед в разголената кожа, там където шията срещаше рамото. Но когато вдигна глава, наблизо нямаше никого, а Николас се взираше в луната.
— Когато бях на неговите години, ми се случваше често. Имах дяволски непокорен нрав, та се налагаше капитан Хол да влага цялото си самообладание, за да не ме удуши, когато го изкарвах извън търпение. Естествено, в краина сметка му бях дълбоко благодарен, понеже ми даде възможност да стана част от екипажа. Животът на кораба е искрен и непосредствен, принудени сме да загърбим всякакви маловажни неща. Неща, които имат значение само за неопитните моряци. Тук е важно какво умея и как постъпвам. Същото важи и за Джак. А и освен военнопленниците, всеки е тук по собствена воля.
Макар да не бе пояснил, Ета имаше чувството, че тези „неща“ са свързани с цвета на кожата му.
— Наистина ли не напуснахте Насау по собствено желание? — попита тои след кратко мълчание, очевидно достигнал до някакво заключение.
— Наистина. — Меко казано. Ета въздъхна и преметна плитката си през едното рамо. Вятърът се бе усилил и гонеше измъкналите се кичури във всички посоки.
— А неприветливата ви спътница едва ли улеснява положението ви.
— Спътница — повтори Ета и се изсмя сухо. Николас явно не желаеше да произнесе името на София.
Той затвори за миг очи, сетне подхвана решително.
— София Аирънуд с удоволствие би отрязала крайниците ми, би ги осолила и хвърлила на прасетата. Би предпочела да умре, преди да признае, че сме от един род, камо ли че имаме нещо общо, освен омразата ни един към друг.
Думите му сякаш я зашлевиха като солена вълна, като студена плесница.
От един род.
Семейство.
Тоест...
Тя отстъпи назад и се втренчи в профила му, понеже Николас отказваше да срещне погледа и.
Естествено. Естествено — защо не се беше сетила по-рано?
Виждала съм гнилата му душа.
Знам каква подла свиня е.
Нима София щеше да каже нещо толкова злостно за човек, когото познаваше бегло? А и тои самият неведнъж бе споменал Аирънуд — „дядото“ на София, при това с по-особен тон, сякаш не ставаше дУма за случаен познат. София го познаваше, понеже беше един от тях.
Пътешественик.
Но пък... стоеше до нея в привичната стоика на моряк, реагираше на всяка промяна във вятъра и вълните, сякаш бе роден на кораб. При положение, че от дете обикаля моретата, тогава кога.?
Тя отстъпи още една крачка назад, съвсем объркана.
— Тя деиствително не ви е казала нищо — отбеляза равно Николас. — Не се изненадвам.
— Вие. — Ета се насили да събере разпокъсаните си мисли. — Вие също нямаше да ми кажете, нали? Имате ли представа какво ми беше? Колко по-добре щях да се чувствам на вечеря, ако знаех, че имам съюзник? Господи, нищо чудно, че се намесвахте всеки път, щом обърках нещо. Чисто и просто ви се е налагало.
— Естествено, че ще се намеся — съгласи се Николас изненадано. — Законите ни, а и здравият разум диктуват да пазим таината. Това би трябвало да го знаете.
В този момент Ета осъзна, че планът и няма да проработи. Дори да успееше да привлече на своя страна целия екипаж, никои няма е да се опълчи на волята на Николас. А неговата съпротива нямаш да успее да сломи с чар или аргументи — всъщност дори не беше сигурна, че притежава чар. Николас не бе просто наемник, гравитиращ в периферията на галактиката на име Аирънуд. Беше един от тях.