— Щом можете да пътувате където поискате. или поне в което време си поискате — започна тя предпазливо, — защо държите да живеете точно в тази епоха? Където се отнасят с вас така отвратително?
— Погрешно смятате, че имам избор — отвърна тои. — Лека нощ, госпожице Спенсър. Спете добре.
С тези думи тои влезе в каютата и затвори плътно вратата зад себе си.
СЕДЕМ
Някъде в края на дълга върволица от мъгливи, сиви дни Николас се събуди при първата милувка на розовата утрин. В черепа му като че ли блъскаше с чук самият дявол. Проклетият ром. И проклет да бъде мъртвият капитан, задето бе скрил бутилката така, че Николас да я намери в момент, в които имаше нужда да притъпи сетивата си. Добрите идеи, които ти хрумват на тъмно, е най-добре да си останат на тъмно — помисли си той и простена на глас.
Разтри лице и чу как отвън отново проехтява тръбата — на хоризонта се виждаше земя. Краката му явно последни разбраха, че със съня е приключено — така бяха изтръпнали, че Николас едва се размърда. Коленете му удариха дъските на коиката и тои звучно изруга.
Плъзна се по завивките, опря гръб в дървената ламперия и изпружи крака напред. Високо над главата му новата камбана оповести началото на сутрешната вахта. Николас преглътна мъчително с пресъхнала уста и се втренчи в ниския таван, заслуша се в стъпките и виковете на палубата.
Земя на хоризонта. Десетдневното им пътуване към колониите клонеше към своя краи. Само след броени часове щеше да се окаже лице в лице с човека, който се бе опитал да го съсипе.
Разгъна дългите си крака, протегна се и стисна зъби, настръхнал от студения въздух. Облече се набързо и почти беше приключил с бръсненето, когато Джак му донесе кафето и кашата. Малко преди хлапето да си тръгне, на прага се появи Чеис и изпълни рамката на вратата с широките си рамене и усещането за смътно безпокойство.
— До Оистър Беи остава само час — започна тои и затвори вратата зад гърба си. — Кажи ми веднъж завинаги, че си наясно какво правиш.
Понеже му се струваше рисковано да откара младите дами направо в нюиоркското пристанище на борда на пленен британски търговски кораб, Николас се бе уговорил с Аирънуд да ги свали краи Оистър Беи до Лонгаилъндския проток, където щеше да ги посрещне карета. Достатъчно бе запознат с хода на военния конфликт, та знаеше, че на двадесет и първи септември британците вече щяха да са завладели града и пристанището. Рен беше прав — ако го заловяха с пленен британски кораб, и тои, и почетният му екипаж щяха да бъдат заклеимени като пирати, и което бе по-лошо — като предатели.
— Наясно съм — Николас изпъна жакета си. — Ще успееш ли да вкараш „Ардънт“ в Ню Лондон без мен?
— С това ще се справя, но не знам как ще се удържа да не се разплача за теб — отвърна Чейс сухо.
Това бе единственото условие, което Николас бе поставил — че „Ардънт“, плененият товар и екипажът му, ще бъдат закарани право при „Лоу енд Лоу“ в Кънектикът. Сайръс Айрънуд бе настоял Николас да придружи момичетата до Манхатън, където се бе установил временно. Отказал бе да ги посрещне в Лонг Аилънд или дори в Кънектикът, където щяха да избегнат британското присъствие. Както винаги, слънцето изгряваше и залязваше според желанията на Аирънуд, а на Николас се полагаше да се справи с евентуалните усложнения, изникнали при съпровождането на София и Ета.
Оставаше им по-малко от ден, ако искаха да спазят срока, поставен от Сайръс Аирънуд. Нямаха време за усложнения, не и когато ставаше дума за такава сума пари.
— Ще се погрижиш ли пътничките ни да се приготвят за слизане? — помоли го Николас. — Искам за последно да огледам кораба и екипажа.
— Госпожица Ета Спенсър е будна от близо два часа — подсмихна се Чеис. — Усетила била, че наближаваме и не могла да спи от вълнение. Усетила, видите ли! Мен ако питате е искала да се възползва от последната глътка свобода без сестра си.
Както можеше да се очаква, състоянието на София се бе подобрило дотолкова, че да тероризира „сестра“ си с постоянно натрапчиво присъствие. Николас бе спрял да брои случаите, в които бе заварвал Ета да се крие неиде из кухнята или общото помещение, за да играе карти с Джак и другите момчета. Уви, само след миг София връхлиташе във вихър от лен и коприна и бързаше да я измъкне. През всичките тия десет дни бе успял да си открадне едва четири думи насаме с нея. Всичко това му се отразяваше твърде зле и на стомаха, и на нервите.