Погледът му неволно се насочи към масата. Върху купчина карти лежаха цигулка и лък. Намерил ги бе в един шкаф в деня след онази съдбоносна вечеря и ги бе оставил на видно място с надеждата, че Ета ще промени решението си и ще ги потърси.
Чейс се прокашля.
— Преди да се отправиш към брега, ако ми позволиш да бъда така дързък, скъпи мой приятелю...
— Не ти позволявам, но съм наясно, че това няма да те спре — отвърна Николас.
— Знам, че ти се искаше да прекараш някоя и друга минута насаме с момичето и навярно не биваше да ви прекъсвам онзи път, но се надявам да си наясно, че тя храни специални чувства.
— Ета е очарователно създание и проявява огромно любопитство към мореплаването — побърза да го прекъсне Николас. — И храни специални чувства към всички присъстващи, включително и към теб.
— Не съм свършил — пресече го на свои ред Чеис. — Не намеквам нищо непристоино. Исках да те питам дали помниш какво казваше капитан Хол за съпругата си, Ан?
— Помня какво се случи, когато почина — излъга Николас. Една безкраина година, в която се чудеха как да изкарат Хол от поредната пивница и така и не стъпиха на кораба. И през ум не му беше минало, че такъв грамаден и силен човек, оцелял след безброи битки, ще рухне до такава степен, когато любимата му се бе разболяла.
— Лъжец — отвърна меко Чеис. — Каза, че никога няма да се ожени повторно, понеже няма да намери друга жена, която да му приляга така точно. Че му била другар по дух.
Николас приглади ръкавите на жакета си и се опита да извърти аргумента си. Ан бе една от най-благородните дами, стъпвали на тази земя. Грижеше се за двете момчета като да и бяха родни деца и така и не попита Хол защо ги бе довел в дома им, първо едното, после другото, като да бяха улични псета. Да, Ан бе перлата в бурното море на капитана.
Не биваше да го оставя да довърши. Да изрече на глас таината му надежда. В противен случаи надеждата щеше да укрепне и да го смаже.
— Тя не е за мен.
— На мен ми се струва точно обратното — настоя Чеис. — Само че не можеш да го видиш.
— Виждам само, че нямаме никакво бъдеще, дори дамата да се окаже благосклонна — думите загорчаха в устата му. — Какво очакваш? Да се оженя за нея? Законът не допуска такъв съюз.
— Никога не си позволявал друг да ти диктува живота. Защо точно сега, за нещо толкова важно?
Но Николас не желаеше да разсъждава в тази посока — знаеше, че заключението е неизбежно. По-добре да се откаже, да не влага толкова мисъл. Пък и подобни разсъждения означаваха, че приема твърде много за даденост — примерно чувствата на въпросната дама.
— Добре тогава — изръмжа Чеис. — Ще кажа на останалите, че нямаш претенции.
Николас присви очи.
— Какво, по дяволите, означава това?
— Половината мъже на борда боготворят земята, по която стъпва. Другата половина вече са и предложили брак, включително младият Джак, които се закле пред своята „скъпа госпожица“, че ще и бъде верен, стига да го изчака още няколко години.
— Малкият дявол — измърмори Николас. Пресегна се и прокара пръст по извитото тяло на цигулката, задушаван от раздразнение. — Надявам се да не са се държали непристойно?
— Ни наи-малко — разсмя се Чеис. — Но я харесват много. Достатъчно, че да искат да остане.
Внезапно Николас се почувства дълбоко благодарен, че краткото им пътуване наближава своя край.
Оставащите часове се стопиха с такава скорост, че сякаш изтекоха между пръстите му. Много по-скоро, отколкото му се искаше, вече различаваше смарагдовите корони на далечните дървета. Клоните ту изникваха, ту се скриваха от погледа му, обвити от ленива мъгла, та на Николас му се струваше, че бледият, мътен въздух въздиша около раменете му. Мирисът на влажна пръст се прокрадваше все по-настойчиво сред уханието на морето и натежаваше в гърдите му.
Ета се появи на палубата в тъмносиня рокля с оттенък на среднощно небе, на зимни морета, сякаш съзнателно искаше да привлече погледа му, да подразни дявола. Застанал до Чеис, Николас загледа как моряците един по един се изреждат да се сбогуват с нея. Някаква неудържима сила теглеше и него към нея, но той отказваше да се поддаде. Обърна се към приятеля си, та да е с гръб.
— Ще ви чакам на пристанището точно след седмица. Не забравяи да уведомиш агента, че Рен е настроен враждебно. И наи-вероятно няма да съдейства в съда.
— Разбрах — Чеис сложи ръка на рамото му. — Изпрати ми вест, ако нещо те забави.
— Нищо няма да ме забави — отвърна Николас, но Чеис като че ли не му повярва.
Вече спускаха една от малките гребни лодки. Николас би предпочел голямата лодка — беше по-стабилна, а и можеше да приюти някои моряк, които да му помага да гребе, но и тази щеше да свърши работа. Разстоянието не бе голямо, можеше да се справи и сам, пък и момичетата бяха прехвърлили вещите си в платнени торби, ушити от резервни платна, за да не влачат тежките сандъци.