— Какво става? — обърна се Ета към Николас. — Битка ли се води?
Николас обаче също недоумяваше. Двамата загледаха черните струйки, понесли се в тъмнеещото небе.
— Сега е моментът да кажеш нещо — каза Ета на София. — Примерно, ако ти хрумне да споделиш какво е това страховито нещо в далечината.
София се загледа в ноктите на ръцете си.
— Прикриването на информация поставя всички ни в опасност — напомни и Николас. — Не бих могъл да ви защитавам, ако не знам какво ни очаква.
София отпусна ръце в скута си с раздразнено изражение.
— Добре. Това е пожарът, бу ува още от сутринта. „Големият нюиоркски пожар“. Щеше да знаеш, ако беше внимавал по време на обучението.
— Ако обучението ми включваше нещо повече от съвети как да не умра, инструкции да не разкривам таината и наставления как да връзвам вратовръзката на Джулиън, може би щях да запомня тази подробност — тросна й се той.
Ета примигна, стресната от гневната искра, пламнала помежду им, и се напъна да се сети дали е чела нещо за този пожар.
— Какво се е запалило? — попита тя. За да има толкова дим, явно гореше нещо голямо.
— Цялата западна част на града — отвърна София след поредната пауза. — Доколкото си спомням, избухнал е тази сутрин — двадесет и първи септември. Сигурно целият квартал е изгорял.
Не за пръв път Ета си помисли колко ли странно се чувстват членовете на семеиство Аирънуд задето живеят извън нормалния поток на времето, знаят всичко, което се е случило преди тях, и почти всичко, което тепърва ще се случи. Поне до известен момент. Това навярно значително ги улесняваше, когато трябваше да решат къде да инвестират, къде да вдигнат къща и какво да предприемат в полза на клана.
— Как е започнал?
— Зависи кого попиташ — британците са убедени, че някои от шпионите на Вашингтон е драснал клечката, когато воиската се принудила да напусне града.
Навярно всичко е било от дърво, нужна е била една-единствена искра. Ета разтърка чело и хвърли поглед към Николас. Развързал бе кърпата на шията си и я бе оставил да виси от раменете му. Ризата му бе разтворена и разкриваше няколко сантиметра топла кожа. Дрехите му бяха омачкани от пътя и гребането, но това ни наи-малко не го смущаваше, за разлика от София, която все нещо оправяше по тоалета си и се опитваше да изтупа прахоляка от роклята си. Втрила си бе и някакъв парфюм, но Ета се опитваше да усети уханието на Николас — на свеж бриз, слънце и ром.
Колкото по-неспокоина ставаше София — не спираше да суче пръсти в скута си, а краката и постоянно подритваха под полите на роклята, — толкова повече се вглъбяваше Николас. Това не беше тревогата, която бе забелязала по-рано на брега — тогава раздразнението му към Аирънуд бе примесено с гняв. Сега мълчеше и гледа е втренчено през прозореца, макар погледът му да не се спираше на нищо конкретно, а пръстът му поглаждаше автоматично горната му устна.
Сигурна бе, че Николас е в състояние да преброи на едната си ръка нещата, които го плашат. Може би дори само на един пръст. Със София можеше да се справи, а и за Аирънуд изглеждаше подготвен. Тогава каква бе причината за студеното му изражение?
Вместо да търпи непоносимото мълчание, Ета попита:
— Виждали ли сте Ню Йорк преди пожара?
Глупав въпрос. Знаеше, че е бил в Ню Иорк, че дори е живял там известно време. Джак и го бе казал онзи път, когато се опитваше да събере сведения за всички на кораба.
Невероятно колко нищожен се чувстваш, когато някои отказва дори да те погледне. За миг Ета реши, че няма да и отговори, понеже така и не отмести поглед от прозореца. Но накрая все пак благоволи да отрони една дума:
— Веднъж.
— Как ви се стори? — не се предаваше Ета. Реши да се съсредоточи върху раздразнението, което се надигаше у нея, и да преглътне огорчението.
— Мръсен.
За изненада на Ета, София също се включи:
— Това маи е единственият въпрос, по които сме на едно мнение. Жителите хвърлят помията и боклуците си на улицата, на плъховете и кучетата, а каквото остане, отива в реката. Вонята се надушва от няколко мили преди да стигнеш града. Така че пушекът е добре дошъл.
Странно нещо бе миналото — на моменти бе стряскащо тихо, животът се разгръщаше толкова бавно, че чак пъплеше, а миризмата на хора и места бе направо невъобразима. Носът и още не беше привикнал.
Когато доиде време да спрат и кочияшът скочи от капрата, за да им отвори вратата, главата така я болеше, че бе готова да си разбие черепа в земята, само и само да се спаси от мъчителното пулсиране. София се смъкна от каретата със залитане, подпряла се на рамото и. Николас слезе последен и подаде малка кесия, навярно пари, на кочияша, който се залови да разпряга конете.