Въздухът бе наситен с пушек, а ветрецът го отнасяше отвъд накъдрените води на Ист Ривър. Ета усещаше задушливия вкус чак в гърлото си. В наситения мирис на овъглено дърво се долавяше сладникавата воня на гнилоч и на пресен тор, но дали се носеше от горящите боклуци, или от воиниците, дето маршируваха покраи тях, нямаше как да се определи.
Първия път, когато зърна ярките червени униформи сред зелените поля на Лонг Айлънд, Ета здравата се стресна. Мигом разпозна прочутите алени униформи — британците напредваха от град на град, патрулираха шосетата, спираха кочияшите на всеки пункт за проверка и преглеждаха документите на пътниците.
Отблизо се виждаха сребристобелите ширити по реверите и лъскавите копчета на кремавите жилетки под жакетите. Бричовете и чорапите на повечето воиници бяха оплескани с прахоляк, а по лицата на всички бе изписана безкраина умора. Крачеха напред-назад по площадката на ферибота и насочваха тълпите, които се качваха и слизаха от плоските баржи, за да заобиколят горящия Ню Йорк.
— ... предпочетоха да го изгорят до основи, преди да го изоставят, а?
— ... умишлен палеж, от Бродуеи до Хъдсън всичко е заминало, разпростира се и на север, и на запад, съсипа хубавите пивници.
Ета се извърна — двамина воиници тъкмо ги подминаваха, долепили глави. Когато я забелязаха, кимнаха учтиво и продължиха пътя си с по едно „Добър вечер, мадам“. Изпод черните шапки лицата им бяха учудващо младолики — защо ли очакваше, че хората от миналото ще са по-възрастни от нея? В целия ход на историята войните винаги са лягали върху плещите на младите.
След известни пререкания лодкарят се съгласи да направи един последен курс преди мръкване и едва след това да си тръгне за вкъщи. София се стрелна напред като куршум и едва не я изблъска, та по-скоро да се покатери в ниската плоскодънна лодка. С периферното си зрение Ета видя, че Николас и предлага ръката си, ала предвид доскорошната му студенина, реши, че не е в настроение да ласкае кавалерското му чувство, затуи зарея поглед към гората от мачти и платна по реката.
Този Манхатън не се издигаше величествено пред погледа и и Ета не можа да разбере къде се намират. По някаква причина невъзможността да се ориентира в града, в които бе израснала, и причиняваше остра болка. Гледката на голото пространство досами ръба на острова, същото, което познаваше като „Батъри Парк“. Тя затвори очи и си представи как Бруклинският мост протяга снага над главата и, представи си опънатите кабели, солидните каменни арки. Но когато отвори отново очи, във виолетовото вечерно небе не опираха лъскави стъклени небостъргачи. Пушекът не галеше фасадите на извисяващите се луксозни жилищни сгради. Никоя от постройките наоколо не надвишаваше няколко етажа.
Двамина лодкари ги прекараха през реката под съпровода на шумното плискане на веслата, така различно от механичния рев на фериботите от неиното време. В отсъствието на магистралите и колите наоколо цареше неестествена тишина. Несъзнателно се огледа за самолет.
Това не е Ню Йорк — помисли си тя, — това не е моят дом, не е възможно...
Не плачи — нареди си строго. — Да не си посмяла... От сълзи нямаше полза, само щяха да привлекат нежелано внимание към факта, че не си е на мястото. Николас стоеше до нея, облегнат на борда на лодката в обичайната си поза — скръстени на гърдите ръце и безизразно лице. Ета не разбираше как бе възможно така жестоко да прикриваш мислите и чувствата си.
— Нима се каните отново да ми говорите? — попита го тя язвително.
— Роден съм тук, през 1757 година — тои затвори очи, но не преди Ета да зърне някаква емоция да припламва. — В началото не ми беше... лесно.
Тя го зачака да продължи.
Николас преглътна мъчително.
— Капитан Хол, с когото се запознахте, макар и бегло. живееше със съпругата си в малка къща в края на града. След като откупи свободата ми, заживях при него и положението ми значително се подобри.
Откупи свободата ми. Ета усети как я прорязва болка, пареща и дълбока, последвана от объркване.
— Искате да кажете. — започна тя. — Роден сте в семеиство Айрънуд, но те.
Тневът я задави и думите така и не излязоха от устата и. Николас сви рамене.
Най-небрежно сви рамене.
— Не бях законно дете, нито пък желано. По онова време децата приемаха статута на маиките си. Майка ми бе тяхна собственост, следователно и аз. — Николас я погледна. — Не знаеха, че съм наследил тяхната. дарба. докато не минаха години и вече живеех с Хол и съпругата му.